Или да приемем втория вариант. Варианта, който те се мъчат да ми внушат. И тъй, това е Земята. „Галилей“ се е завърнал след векове. Машинната цивилизация е изчезнала, на нейно място идва биологична. Но защо ще ни пленяват тогава? Защо ще ни унищожават и разкъсват, вместо да ни разкажат цялата истина? Та те от дни насам хвърлят всичките си усилия, за да ме удържат в изгодната за тях роля — ролята на преследвана плячка.
Отново го обзе усещането, че е някъде съвсем близо до истината. Но мигът отмина и вместо истина остана само споменът за чудовищата в мрачната, мъхната пещера. ТОВА нито един земен човек не би сторил на себеподобния, независимо от коя епоха идва.
И все пак в главата му тъпо пулсираха двете думи, в които се криеше отговорът на всичко: ролята на плячка… ролята на плячка… ролята на плячка…
Някакъв животински инстинкт го накара да извие глава тъкмо навреме, за да види как зад него през боровете с леки скокове се задава хищницата. Тя винаги намираше следите му… да, винаги.
Знаеше какво трябва да направи. Да спре, да се обърне и да стреля, без да бърза, стиснал дръжката на бластера с две ръце, както го бяха учили на полигона. Но паниката надделя над хладния разум и Борис, без да спира, измъкна оръжието. Стреля в движение и мълнията на последния заряд опърли един дънер на метър от сфинкса. Отчаянието го разтърси и в същия миг нещо задържа левия му крак. Корен — разбра той, докато падаше напред и се търкулваше в подножието на един кристален храст. Без да мисли, тласкан само от ужаса, вдигна ръка, откъсна голямото прозрачно кълбо, надвиснало над главата му, и го запрати към Олеана. То не я достигна, разби се пред лапите й с тих звън…
… и хищницата изчезна. Целият свят трепна за част от секундата, сенките заиграха, слънцето отскочи назад по небето. Сетне всичко стихна и поразеният човек остана да лежи под кристалния храст. Не разбираше какво се е случило, знаеше само, че нещо е станало с целия свят, за да го спаси от сфинкса.
Надигна глава. Зад короните на боровете виждаше най-ниския клон на Дървото. Нещо дребно се раздвижи върху него, увисна неподвижно, после взе да се спуска надолу като паяче. На фона на небето се очерта миниатюрна човешка фигурка. Нима някой от екипажа бе успял да последва примера му?
И изведнъж разбра. Виждаше самия себе си. Кристалното кълбо го беше върнало няколко минути назад. Няколко минути… Нищожен аванс, но трябваше да го използва, преди Олеана да открие следите му със своя нечовешки нюх.
Той скочи и побягна напред. Знаеше, че почти няма надежда за успех, но трябваше да се бори докрай. Сега му оставаше бягството. Без заряди в бластера се превръщаше в безпомощна плячка за хищницата. Сега, в края на играта, тя нямаше да го пожали.
Паднал дънер преграждаше пътя му. Прескочи го и продължи да тича. Нов дънер, после още един. Преди години оттук навярно бе минал вихър, изкоренявайки боровете. Препятствията забавяха бягството му, секундите безжалостно изтичаха. Колко време бе минало? Колко му оставаше още? Бягство, само бягство… Друг шанс нямаше… Какво можеше да противопостави на лъвските ноктести лапи? Ножа? Безнадеждно. Мисли, мисли! — заповяда си той.
Един изкоренен бор бе надвиснал над земята, подпрян върху короната на отсрещното дърво. Борис приведе глава, пробяга под него и внезапно си спомни уроците на стария ловец… как му беше името? Няма значение. Час по оцеляване. Примки за водни птици… капани за дребни зверчета… мрежи за риба… лов на едри животни… Изчистете дънера от клони… Подпрете го над пътеката, по която ще мине животното… Опората трябва да бъде нестабилна…
Рязко спря, върна се назад и заработи, без да си дава време за размисъл. На тренировките подобен капан му отнемаше повече от час. Сега трябваше да го направи за няколко минути.
Смени гладкото острие на ножа с друго, назъбено, включи вибратора в дръжката и се покатери по дървото. Сечеше клоните със замах. Тялото му трепереше от напрежение, по изподраните му длани се стичаха струйки кръв. Секунди… минути… безценното време изтичаше…
Не знаеше колко е продължило всичко, но ето че стоеше на земята и оглеждаше капана. Превъзходна клопка за едър дивеч, изработена по всички правила на ловното изкуство. Отляво и отдясно падналите дървета преграждаха пътя, сред тях стърчаха и отрязаните преди малко клони. Дънерът надвисваше ниско над земята. Белите петна на мястото на отрязаното бяха замазани с пръст. Опората горе беше нестабилна, най-лекият тласък щеше да събори дървото. А Борис се бе погрижил и за това — единственият оставен клон висеше точно там, откъдето щеше да мине Олеана.