С удивление забеляза, че шепите му са празни. Без да усети, бе изял ягодите и в тялото му се надигаше отчетлив прилив на енергия. Отново се поколеба в коя посока да тръгне, сетне решително закрачи натам, накъдето го тласкаше неосъзнатият импулс — към вътрешността на гората.
Дърветата наистина се сгъстяваха. Тревата ставаше по-висока, издигна се до коленете, после до кръста му. Почвата беше мека, без нито едно камъче и това бе добре дошло за босите му ходила. Пухените храсти се срещаха все по-често, понякога се налагаше да се промъква пипнешком през гъстите сиви облаци. Дребни животинки се разбягваха пред стъпките му, но той не успя да види нито едно от тях. Понякога излизаше пред малки кръгли езерца, не по-широки от няколко метра. Водата им изглеждаше свежа, макар никъде да не се виждаха потоци, които да ги подхранват.
След около четвърт час пътят му внезапно свърши. Пред него се издигаше отвесна сивокафеникава стена, прорязана от широки пукнатини. Повдигна поглед нагоре, но не можа да види нищо освен зеления свод на дървесните корони. Стената се сливаше с тях и продължаваше по-нататък. Колко? Може би стотици метри, може би само броени педи… Все едно. Човекът поклати глава. Все още не беше във форма, за да рискува изкачването, ако можеше да открие по-добър път.
Тръгна наляво. След стотина крачки теренът започна плавно да се спуска надолу. От дясната му страна стената се издигаше все така непристъпна, но човекът не се тревожеше особено. Пътят надолу обикновено е най-сигурен.
Няколко минути по-късно той вече не беше толкова уверен. Наклонът бързо се увеличаваше, вече ставаше трудно да се удържа на крака. Короните на дърветата насреща слизаха все по-ниско, като че корените им потъваха в дълбока пропаст. Опита се да различи отсрещния склон, но листата закриваха всичко.
И тъй в тази посока пътят е затворен, реши той. Бавно се изкатери обратно, като си помагаше с ръце, докато наклонът намаля. Върна се покрай странната отвесна стена само за да открие, че и в другата посока теренът постепенно се превръща в дълбока пропаст. Очевидно бе попаднал върху стръмен планински хребет и трябваше да върви по билото в единствената свободна посока, докато открие по-удобно място за спускане. Какво пък, това автоматично решаваше въпроса за избора. И може би така щеше да е по-добре — да излезе на открито независимо от смътните страхове.
Отъпканата трева още не се бе изправила и той лесно намери пътя назад. Скоро стигна до мястото, където се бе събудил, и спря да накъса шепа ягоди. Макар че не усещаше глад, с удоволствие засмука сладките плодове. Погледът му разсеяно се прехвърляше от място на място, докато спря върху стъкленистите храсти. Протегна ръка. Един от прозрачните плодове с тих звън се откърши и остана в дланта му. Беше по-твърд и по-тежък, отколкото очакваше. И имаше още нещо странно… Забравил за ягодите, човекът повдигна кристалната топка към очите си и се вгледа в нея.
Отначало му се стори, че всичко е нормално — през чистия кристал прозираше образът на гората, смален и изкривен от пречупването на светлината. Но когато завъртя топката, заедно с нея се измести и картината. Опита да погледне в друга посока. Образът не се промени. Още няколко проби му разкриха истината — картината се съдържаше в самия кристал и като че не зависеше от обкръжението. И все пак, като се взираше по-внимателно, той успяваше да различи с най-малки подробности поляната и храстите по нея. Някакво движение привлече вниманието му. Дребна като мушичка черна птица се спусна в центъра на кълбото и започна да кълве нещо сред тревата. Срещу нея се зададе едва забележимо кафяво петънце, за момент спря неподвижно, после се насочи право към очите на зрителя. Петното постепенно се увеличаваше, превърна се в малко пухкаво животинче, което с мъка се катереше по гладките клони на храста. За кратко време муцунката му изпълни кристала, след това то пропълзя нагоре и изчезна. Но човекът вече беше разбрал достатъчно — завъртя прозрачната сфера и като погледна от другата страна, видя дребното същество, гледано отдолу. То продължаваше да се катери, докато най-сетне спря, откъсна един от плодовете и го запокити надолу…
Кристалната топка го бе увлякла дотолкова, че човекът забравяше тревогите си. Чувстваше се като дете, получило нова играчка. Постепенно овладяваше изкуството да борави с вълшебния кристал и като го въртеше пред очите си, проследи перипетиите на малкото сражение, което се разиграваше сред ягодите.