Все пак амнезията отстъпваше. Тук-там мъглата се разкъсваше и той успяваше да си припомни отделни неща. Например споровете… Колко пъти бяха спорили за това дали ще открият цивилизация и каква може да бъде тя. Обикновено надделяваха класическите възгледи. Цивилизацията може да бъде един от трите типа — изостанала от земната, развита приблизително на същото ниво или евентуална свръхцивилизация. За третия тип трудно можеше да се каже нещо определено. Смяташе се, че не биха възникнали прословутите трудности в контакта, защото една свръхцивилизация би трябвало да избере една от двете вероятни линии на поведение: или пълно безразличие — и тогава контактът би станал просто невъзможен, или интерес — при което тя, свръхцивилизацията, несъмнено би използвала огромните си възможности, за да разбере представителите на човечеството и да им помогне да я разберат, доколкото това е по силите им.
С изостаналата цивилизация нещата изглеждаха сравнително прости. Вариантите на контакт бяха два. Враждебно посрещане — за този случай се предвиждаше оттегляне и използване на скрити средства за наблюдение до натрупване на достатъчна информация и евентуален нов опит за сближаване. При този вариант, както впрочем и при дружелюбното посрещане бяха възможни хиляди особености и всички мислими и немислими ситуации бяха обобщени от земната теоретична група в том първи на обемистата „Инструкция по контакта“.
Най-сериозна изглеждаше вероятността за среща с равностойно развита цивилизация. И тук започваха съмненията.
Оптимистите поддържаха тезата, че подобна цивилизация задължително трябва да бъде миролюбива. Едно общество, достигнало нивото на земния двадесет и първи век, твърдяха те, не може да не бъде миролюбиво. Простата логика подсказва, че в историческото си развитие всяка цивилизация рано или късно трябва да стигне до критична точка от своето развитие. В тази точка енергетичните й възможности стават толкова големи, че позволяват да бъде унищожено цялото население на планетата или поне по-голямата му част. Ако социалното и моралното ниво на цивилизацията е изостанало от научно-техническото, неизбежният резултат може да бъде само един — глобална война, която в най-добрия случай би отхвърлила обществото с хилядолетия назад. Извод: на нашето ниво и по-нагоре могат да стигнат само миролюбиво настроени същества.
Не е толкова просто, разпалено отвръщаше песимистично настроеното малцинство. Ние разполагаме единствено със собствения си исторически опит и не бива да се осланяме само на благоприятния му краен резултат. Същият този опит поднася изобилни примери, които могат да внесат немалко смут в привидно простия проблем за съотношението между морално-социалното и научно-техническото развитие. А ако пренесем проблема към едно хипотетично извънземно общество, заставаме пред уравнение с милиони неизвестни. Нима е трудно да си представим една цивилизация, относително миролюбива на собствената си планета, но крайно враждебно настроена към каквито и да било пришълци отвън?
Това би могло да бъде например общество, обединено от жестока диктатура с абсолютен контрол върху производството и потреблението на енергия. Или глобално господство на някаква религия, изповядвана от цялото население със сляп фанатизъм. Или чудовищно силна ксенофобия, обхванала същества, които иначе могат да бъдат кротки и миролюбиви. Или… В том втори от инструкциите се съдържаха стотици подобни „или“, придружени от съответни препоръки. Песимистите не твърдяха, че непременно ще излязат прави, най-често те се съгласяваха, че теориите им влизат в областта на извънредно малките вероятности. И все пак, малко смутено заявяваха те, не бива да бъдем неподготвени. Прекалено скъпо може да ни струва една грешка при първия контакт.
Борис неволно се усмихна. Навярно гледката на звездолета го бе успокоила, щом си позволяваше да разсъждава за видовете контакти. Положението му си оставаше все така напрегнато, но поне знаеше какво да прави — колкото се може по-бързо да стигне долу и да се добере до кораба. Той решително закрачи напред и изведнъж спря. Някой бе извикал името му.
Обърна се, очаквайки отново да види говорещия прозрачен овал, и изтръпна от изненада и радост. След него тичаха хора! Петима на брой, облечени в оперативни костюми, и окраската на костюмите беше отрегулирана на ярко оранжево, за да се забелязва отдалече. Но сега нямаше нужда от това. Деляха ги не повече от петдесет метра и Борис отлично разпознаваше всеки от тях — дребния Окаяма, пшеничнорусия капитан Сергиенко, мършавия Рон Дейвидсън, за който на шега казваха, че има само профил, огромния широкоплещест Густавсон и веселяка Жак Пинсон, с който бяха изиграли толкова партии шах.