2.
Ебру Елдем не си спомняше кога за последен път си бе вземала почивен ден. „Една журналистка - бе й казал веднъж нейният баща никога не почива.“ И беше прав. Животът беше една безкрайна човешка история, която си струваше да се отрази. Ебру винаги надушваше интересната гледна точка, всяка най-дребна житейска случка й подсказваше сюжети за колонката й във вестника. Докато разговаряше с обущаря, който поправяше токовете й в „Арнавуткьой“, в главата й се оформяше коментар за умиращите дребни занаятчийски дюкянчета в Истанбул. Винаги когато се спреше пред сергията на онзи симпатяга от Кония, който продаваше плодове на местния пазар, разговорът им се превръщаше в статия за земеделието и икономическата миграция в Анадола.
Всеки номер в телефонното й тефтерче - а Ебру смяташе, че е събрала повече номера от който и да било журналист на нейните години в Истанбул - предлагаше готов материал, който само чакаше да се доразвие в текст. Стига да имаше сили и упоритост, за да стигне и до него.
Но този ден Ебру бе оставила настрана творческите си трепети и професионални амбиции и твърдо решена да си почине, макар и само за едно денонощие, бе изключила мобилния си телефон. Това беше сериозна саможертва! От осем часа сутринта - самият факт, че бе останала толкова до късно в леглото, беше нечуван лукс - до девет вечерта тя бе решила да забрави за всякакви имейли и съобщения във Фейсбук и да си живее живота като една необвързана жена на двайсет и девет, каквато си беше - без ангажименти, задължения и отговорности освен пред самата себе си, пред спокойствието и щастието си. Е, да, по-голямата част от времето до обед бе прекарала в пране и разтребване на потъналия в хаос апартамент, но след това си бе позволила чудесен обяд със своята приятелка Бану в един ресторант в „Бешикташ“, купила си бе нова рокля от булевард „Истиклял“, както и новия роман на Елиф Шафак, от който бе успяла да прочете цели деветдесет страници в любимото си кафене в „Джихангир“, и накрая се бе срещнала с Райън за по едно-две мартинита в бар „Бльо“.
През петте месеца, откакто се познаваха, връзката им се бе развила от мимолетна свалка без последици в нещо доста по-сериозно. Когато се запознаха, срещите им ставаха почти изцяло в спалнята на апартамента му в „Тарабия“, където - Ебру не се съмняваше в това - Райън бе водил или продължаваше да води и други момичета, но с нито една от тях не бе постигнал такава пълноценна връзка, нито една не го бе предразположила да се разкрие така изцяло, да разголи душата си. Тя го усещаше не толкова по думите, които шепнеше в ухото й, докато се любеха, а по-скоро по начина, по който я докосваше, по който я гледаше в очите. Опознавайки се взаимно, те бяха разговаряли за семействата си, за политическия живот в Турция, за войната в Сирия и задънената улица, в която се бе озовал Обама с несговорчивото мнозинство в Конгреса - за какво ли не. Ебру беше изненадана от солидните знания и разумните възгледи на Райън по политически въпроси. Той я бе въвел в компанията си. Ставало бе дума да отидат заедно на пътешествие, дори да се запознаят взаимно с родителите си.
Ебру знаеше, че не е красавица - във всеки случай не хващаше погледа като някои от момичетата, които си търсеха я съпруг, я възрастен покровител в бар „Бльо“, - но в нея имаше мозък и страст, а мъжете харесваха това у една жена. А пък щом се сетеше за Райън, тя си казваше колко е различен от всички други мъже, които познаваше. Копнееше и за топлината на физическия контакт, разбира се - той определено знаеше как да бъде с жена и да й достави удоволствие, -но особено жадуваше за интелектуалното му присъствие и неизчерпаемата енергия; досега никой не се бе отнасял към нея с такава обич и респект.
Днешният ден беше типичен за тяхната връзка. Изпиха много коктейли в бар „Бльо“, отидоха да вечерят в „Мейра“, говориха си за книги, за безразсъдството на „Хамас“ и Нетаняху. Към полунощ се прибраха, залитайки, в апартамента на Райън, като започнаха да се разсъбличат един друг още в антрето, преди да се бе затворила вратата зад гърба им. Втория път го направиха в спалнята, върху набраните килими на пода, на светлината на лампиона с повреден абажур, който Райън така и не намираше време да поправи. След това Ебру полежа в прегръдките му, като си казваше наум, че никога не би помислила за друг мъж. Най-после бе намерила този, който я разбираше и й помагаше да бъде самата себе си.
Тялото й още ухаеше на дъха на Райън, на потта му, докато се измъкваше тихомълком от сградата малко след два сутринта. Райън хъркаше блажено в леглото, когато тя хвана такси за „Арнавуткьой“, взе си душ и си легна, защото само след четири часа трябваше да става за работа.