Кел се намираше в онова, което един негов състудент бе описал като „ничията земя“ на предполагаемото начало на средната възраст, с провалена кариера и съсипано семейство. По Коледа жена му Клеър най-после бе подала заявление за развод и сега официално живееше с любовника си - Ричард Куин, борсов играч с два предишни брака, къща за 14 милиона лири на Примроуз Хил и трима синове в престижен колеж. Не че Кел съжаляваше особено за раздялата или пък мразеше Клеър заради внезапното й издигане в обществото; по-скоро бе облекчен от приключването на една връзка, която не носеше и на двама им кой знае колко радост. Той се надяваше, че Дик Чудотворния шланг -както беше известен Ричард сред многобройните си почитателки - ще съумее да донесе на Клеър пълноценния семеен живот, за който тя копнееше. Да имам шпионин за съпруг, бе му казала веднъж, е все едно да съм омъжена за половин човек. От нейна гледна точка двамата с Кел бяха разделени - физически и емоционално - от години.
Той отпи от чашата си. Това беше втората му бира за вечерта и вкусът й беше някак по-блудкав от първата. Изхвърли изпушената дополовина цигара на улицата и извади айфона. Зелената иконка за кратки съобщения беше празна; тази за електронната поща - също. Още преди половин час бе привършил кръстословицата от „Таймс“, а романа, който четеше - „Предчувствие за край“ на Джулиан Барне, - бе забравил на кухненската маса в апартамента си. Не му оставаше кой знае какво за вършене, освен да си допие бирата, оглеждайки притихналата, почти безлюдна улица.
От време на време покрай кръчмата минаваше някоя кола, съсед разхождаше кучето си, но иначе Лондон беше нехарактерно тих; усещането беше, все едно си бе сложил тапи в ушите. Тази необичайна, леко зловеща тишина само усилваше чувството му на самота. Кел не беше човек, склонен към самосъжаление, но не държеше да прекарва всичките си вечери, като пие сам на терасата на тази квартална кръчма в Западен Лондон в очакване Амилия да реши най-после дали го взема обратно на работа, или не. Разследването на „Свидетеля X“ се влачеше като охлюв; Кел вече втора година се питаше дали ще бъде оправдан по всички обвинения, или превърнат в жертвен агнец. С изключение на тримесечната операция предишното лято по спасяването на Франсоа, сина на Амилия, и на един месец, през който бе разследвал за промишлен шпионаж някаква фирма в „Мейфеър“, непоносимо дълго бе останал извън играта. Искаше да се върне на работа. Искаше да шпионира.
И изведнъж стана чудо. Екранчето на айфона му светна. Появи се надпис: Амилия ЛЗ. Това беше знак от Бога, от онзи Бог, в който Кел - понякога - вярваше. Той вдигна апарата и го поднесе към ухото си още преди да бе отзвучало първото иззвъняване.
- За вълка говорим...
- Том?
Той моментално усети, че нещо не беше наред. Гласът на Амилия, обикновено властен и авторитетен, трепереше от безпокойство. Звънеше му от личния си телефон, не от служебен или криптиран. Отначало Кел си помисли, че нещо се е случило с Франсоа или че съпругът й Джайлс е загинал при катастрофа.
- Става въпрос за Пол.
Той пое шумно въздух. Знаеше, че Амилия може да има предвид един-единствен Пол - Уолинджър.
- Какво се е случило? Добре ли е?
- Пол е убит.
4.
Кел спря такси на Холанд Парк Авеню и след 20 минути беше пред къщата на Амилия в "Челси". Посегна да натисне звънеца, но осъзнатата най-после новина за смъртта на Уолинджър го стисна като ледена ръка за сърцето и той остана няколко секунди, подпрян с длан на стената, докато се съвземе. Двамата с Пол бяха постъпили в британското разузнаване по едно и също време. Направили бяха шеметна кариера, като скачени съдове се бяха издигали заедно нагоре в йерархията, получавали бяха най-апетитните назначения сред съзвездието от престижни задгранични постове, което се откри след края на Студената война. Уолинджър - арабист, девет години по-възрастен от него, бе служил в Кайро, Риад, Техеран и Дамаск, преди Амилия да го направи шеф на бюрото в Турция. Кел - по-младият брат - бе работил в Найроби, Багдад, Йерусалим и Кабул, дублирайки възхода на Уолинджър през годините. Докато погледът му блуждаеше по протежение на Маркъм Стрийт, той си спомняше за трийсет и четири годишния вундеркинд, с когото се бе запознал на курса за обучение на новопостъпили разузнавачи през есента на 1990-а, за оценките на Уолинджър, за блестящия му интелект, за невероятната му амбиция, далеч по-силна от неговата собствена.