Капитанът се наведе, за да види и той, и извика от учудване. Същото направих и аз. Оказа се, че този скитник беше… скитница.
Една мисъл проблесна в ума ми и освети цялото положение. Не можах да удържа смеха си.
— Вие се смеете, Емилио! Значи знаете нещо — възкликна капитанът.
— Нищо не зная — отвърнах аз, щом си поех дъх, — но ако тази чернушка заговори, ще зная…
— Тя мълчи като риба — изрева Варак. — Какво правеше, когато те улових, хаймана?
— Молех се — отвърна простичко един женски глас.
— Молеше се? Кой те донесе на моя влекач?
— Никой.
— Как никой?
— Дойдох си сама.
— Бога ми! Има нещо неясно в това! — изкрещя капитанът. — Ти си жена!
— Надявам се — отговори величествено чернушката.
— Жена сред моите моряци?… Господин Емилио, съберете целия екипаж!
Момичето започна да хълца.
— Сега пък сълзи! — каза Варак. — Впрочем какво решавате, господин Емилио?
— Какво искате да реша? На борда има жена — при пръв удобен случай ще я свалим.
— А ако я хвана и я хвърля в морето, какво ще кажете за това?
— Ще кажа, че това няма да стане. Аз отговарям за това момиче.
— Отговаряте? Значи я познавате?
— И да, и не.
Приключението беше стигнало деликатното място. Аз исках да спася бедния Пиеро от сигурно наказание. Трябваше веднага да се намери изход.
— Да отидем във вашата кабина, капитане — казах аз.
— Да отидем — отвърна Варак, който ненадейно се укроти.
Изтичах да намеря Пиеро. Хванах го за ръка и го помъкнах с мен.
Той изглеждаше оглупял.
— Жулиета е тука — му казах.
— Знам — отговори той.
Влязохме в капитанската кабина — единствената без въглища.
Лицето на Жулиета беше черно, набраздено от скорошните сълзи. Облечена, както можеше да се облече — с парцали, — тя имаше трогателен и в същото време смешен вид. Не по-малко смешна ми се видя фигурата на гиганта, който недоверчиво гледаше момичето.
Като ме видя да влизам, придружен от Пиеро, капитанът съвсем побесня.
— Значи ти си й любовник? Скрил си любовницата си в гальотата!
Тогава момичето, като че внезапно добило красноречие за защита на своя Ромео, държа една смела и трогателна реч:
— Господин капитан, това не е вярно. Не съм негова любовница, а годеница. А това е съвсем друго. Баща ми искаше да се сгодя за Червения, но аз се възпротивих. По-скоро казах, че ще се хвърля от някоя скала. Пиеро не искаше да дойда тук, но аз не можех да го оставя да тръгне сам. Освен това бях заявила на Червения и на баща ми, че няма да ме видят вкъщи. Облякох се, както ме виждате, и се скрих на кораба. После дойде нощта и бурята и аз започнах да се моля за спасението на всички… Но Пиеро не е виновен. Дойдох тук срещу волята му. Не го наказвайте, капитане, той не е виновен!
— Тогава аз съм виновен! — извика Варак. — Ти не знаеш ли, че не мога да те държа на кораба, защото ще настане краят на света. Какво да правим, Емилио? При първо спиране ще я предадем на властите.
— Разбира се — казах аз, смигайки на Пиеро. — Това е единственият изход.
— А дотогава — прибави Варак — ти ще продължиш да се криеш във въглищата. Нямам намерение да осведомявам екипажа за това — жена на борда носи нещастие. Вие ще отговаряте за всичко, Емилио.
Уговорихме се да пазим в тайна тази любопитна случка. Като стигнем обаче в Бриндизи…
В Бриндизи стигнахме на другия ден. Едва спрели, капитанът потърси Жулиета и нейния Ромео, за да ги предаде на властите, но за голямо учудване на великана от тях нямаше ни следа.
— Къде изчезнаха тия?
Едва скрих усмивката си.
— Не зная — отговорих, — търсих ги по целия кораб. Може някоя акула да ги е изяла…
Капитанът ме погледна недоверчиво:
— Кажете истината! Помогнахте им да избягат, нали?
— Ни най-малко — отвърнах твърдо. — Е, сигурно не са отлетели…
— Защо не? Любовта е крилата. Освен това, капитане, в кабината на Пиеро намерих тази бележка: „С моята заплата изпийте някоя и друга бутилка за наше здраве.“
Гигантът се усмихна глуповато. Възможността да пийне за чужда сметка намаляваше огорчението му, че няма да види повече чернушката. Какво беше впрочем това огорчение… не зная, но подозирах, че капитан Варак с удоволствие би направил някое дълго пътуване в компанията на малката Жулиета…
Как ли е свършила любовната история на двете гълъбчета?
Съдържателката на гостилницата ми беше казала, че Жулиета била разположена по-скоро да направи някоя глупост, отколкото да вземе Червения.
Една малка глупост тя вече беше сторила, обличайки се в парцали, за да се скрие на кораба.
След пет години попаднах отново по тези места и пожелах да се поразходя по планините на Арса. Споменът за Ромео и Жулиета беше още пресен и ми се дощя да науча какво е станало.