Выбрать главу

И аз значи ще бъда като него. Но кой ми даваше това право? Можех ли аз, син на свободна и независима страна, да се намесвам в една борба, която не засяга интересите на моята родина?

Уви! Мислите ми ставаха все по-малко и по-малко правилни и устойчиви. Как ще се владееш, как ще следваш сухата логика на ума, когато си на двадесет години и имаш романтична душа?

Това, което трябва да разкажа сега, ще изглежда повече или по-малко сполучливо построение на писателска фантазия. И аз самият, спомняйки си тия случки днес, след толкова години, се запитвам понякога дали не съм смесил съня с действителността, дали неизменната ми страст към приключения и лесните ми възторзи не са ме подлъгали да виждам необикновени епизоди, изникнали само във фантазията ми… Не зная. Сигурно сега предавам с отлична точност онова, което ми подсказва паметта. Поканвам и любезните четци да съдят сами за реалната възможност на спомените ми.

* * *

Съзряхме островчето Момпрачем, кътче, загубено сред огромния архипелаг от острови и подводни скали, и слязохме на него. Но колко предпазни мерки трябваше да вземем, докато стигнем до там! Трябваше да се държим на голямо разстояние от английските и холандските кораби, които бяха същинска полиция в тази част на Индийско море.

— Ще идем веднага в убежището на раджата — каза наемателят ми, щом слязохме.

— Далеч ли е? — попитах, като направих гримаса.

— Ще трябва да пътуваме няколко часа. Той бе принуден да си намери недостъпно убежище, далеч от погледите на англичани и холандци, дори и от техните топове — отговори моят водач.

— Пътят сигурен ли е?

— Не мога да ви уверя. Определена е голяма сума за главата на бунтовния и обезвластен раджа, когото англичаните смятат вече за пират. Намират се от време на време някои нещастници, които от жажда за пари се опитват да го убият. Но опитите им са винаги осуетявани.

Скоро разбрах по какъв начин.

Стръмният път, който водеше към убежището на бунтовническия водач, беше обсипан с бодри стражи. Те ненадейно изскачаха от малки пещери, извикваха „Кой там?“ и изчезваха по знак на моя водач.

— Никой не може да се приближи до пещерата на вожда, ако не е добре известен на стражата. При най-малкото подозрение тя извиква, най-близката стража го повтаря и така за кратко време тревогата стига в пещерата, докато първата стража завързва веднага сражение със съмнителните лица.

— Англия не обстрелва ли понякога убежището на неприятеля си от своите кораби? — попитах аз.

— Опита се, но неуспешно.

— Все пак хвърлеят на английските топове може да стигне до тука…

— Да, но вождът не спи и намери едно хитро средство срещу английските топове. Прави им фалшиви прицели. С неподражаемо умение той ги подлъгва, че е в една пещера, докато се намира в друга. Англичаните се измориха да хабят муниции. Един ден даже вождът им направи една много весела шега. Престори се на умрял… да, умрял, ударен от топовен снаряд, и заповяда… да го погребем! Цяла седмица английското правителство вярваше, че се е отървало от смъртния си враг, но после трябваше да открие, че раджата е жив, още по-упорит и повече от всякога готов да се бие с тях.

Разговаряйки така, ние стигнахме пещерата, където се беше оттеглил господарят на Борнео.

* * *

Ударите на сърцето ми зачестиха.

Скоро ще бъда пред мъжа, за когото се говореше с такава обич и с такъв страх. Не се пада на човека всякога да познава един истински индийски раджа, обезвластен и въстанал за правдата.

Начинът, по който бях въвлечен в опасното приключение, думите, с които водачът ми беше описал бившия господар, впечатленията ми от видяното по пътя към пещерата — всичко спомагаше да възбуди любопитството ми и да ме накара да мисля, че се намирам в решителен за живота ми момент.

Влязохме в някакъв вестибюл, където двама войници поздравиха моя водач, произнасяйки силно една дума, чието значение не знаех.

— Елате с мене! — каза водачът ми.

Влязохме в обширна пещера.

Подът и стените бяха покрити със скъпи платове и килими. Очите ми бяха заслепени от блясъка на великолепните оръжия, които украсяваха стените.

Чувствувах се объркан, докато не се намерих неочаквано пред един човек с хубава външност и мъжествена фигура. Той бе излязъл иззад една завеса, която водачът ми отмести.

Две остри и живи очи се спряха върху мене.

Бунтовникът, когото моите читатели опознаха в много романи под името Сандокан, носеше широка туника от бяла коприна, пристегната на пояса със златно-кадифен шарф, обсипан с перли с неизмерима стойност.