Холандските и английските кораби се оставяха с необикновена кротост да им отнемат всичкия метал, който се намираше в трюмовете им.
Щом като неприятелският екипаж узнаеше нашите намерения, покоряваше се, на съдбата си, без да губи време в безполезни преговори.
Този резултат се дължеше на ужаса, който Момпрачемските тигри бяха разпръснали по всички морета. „Доброто име на фирмата“, както казваше насмешливо вождът, служеше великолепно за избягване на неприятни преговори и употреба на оръжие.
Наистина, обесническите лица на Тигрите спомагаха много за бърза победа. Те вдъхваха отдалеч още страх и у най-смелия човек. По тези бронзови лица се забелязваха признаците на най-сурова жестокост. Но понеже имаше заповед да се пролива кръв само в случай на крайна необходимост, Тигрите обуздаваха силното си желание за кръв и клане и се отнасяха към неприятелските екипажи като палачи, примирени с много човеколюбиви заповеди. Претърсваха, ограбваха, но много внимателно. Понякога се и усмихваха, скърцайки със зъби като маймуни.
Английските моряци знаеха, че когато съдбата ги хвърли на пътя на момпрачемските прахо, трябва да приемат с готовност неизвестностите, които ги чакат.
Към страха обаче се прибавяше и някакво особено възхищение от тези горди хора, които нехаеха за опасностите.
Трябваше много пъти да забележа, че нашите противници, след като са се оставили да им ограбят всичкия метал, намиращ се на кораба, предлагаха питиета и закуски на грабителите, така че често между едните и другите се създаваше един вид сърдечност…
Тези чудеса ставаха пак благодарение на „доброто име на фирмата“. Имаше даже един португалски моряк, нает от холандски екипаж, който след една схватка мина на наша страна.
Когато работата по реквизицията, която бях заповядал, бе свършена и чуждият кораб бе пуснат на свобода, аз разпитах португалеца, който имаше внушителното име Кампоамор.
— Защо напусна екипажа си? — го попитах.
— Защото предпочитам да съм пират.
— Но, драги, ние не сме такива пирати, каквито смяташ. Ние нападаме корабите, които са неприятели… на нашите приятели.
— Добре — отговори Кампоамор, — но го правите така, че ми харесва.
— Знаеш ли, че ако им паднеш на холандците, ще те обесят.
— Знам, но за да ме обесят, трябва да ме хванат, а сред Момпрачемските тигри това е невъзможно.
— Защо невъзможно?
— Защото Тигрите не се оставят да ги уловят.
— Значи ги смяташ за непобедими?
— Те са дяволи.
И Кампоамор стана също такъв Тигър.
Ореолът на ужаса, който обкръжаваше тези нападения, ги правеше извънредно лесни.
Така подготовката ми за пират протече без забележителни събития. Струваше ми се даже малко отегчително да съм пират при такива удобства и се надявах, че ще стане нещо, от което да се увеличи рискът на нашите нападения. Когато ме слушаше да говоря това, моят поручик се усмихваше някак загадъчно.
Моите читатели познават този смел човек, когото Сандокан ми беше дал за поручик.
Беше онзи, когото назовавах в романите си Тремал Наик. При това име някои от моите читатели ще извикат в почуда: „Как? Тремал Наик не е измислен герой?“ Не. Тремал Наик и много други герои от моите авантюристични романи не са измислени лица… Моите истории са малко доизмислени, но почти всичко е действителност.
Тремал Наик беше наистина изключителен човек. Тънък и висок, със здрави стоманени мускули, този индиец изпълняваше с особена леснина и най-изумителните действия. Никога не съм виждал човек, който да може да се катери по мачтите по-леко от него, който по-бързо да обръща настрана един кораб или да прогонва някой звяр. Силата на този млад Тигър се подхранваше от неизчерпаем огън. Между другото имаше и една необикновена власт над своите Тигри. Само по един негов знак те бяха готови се хвърлили в огъня.
Тремал Наик ме беше посветил в пиратството с трогателно усърдие. Усмихваше се, когато се уморявах от изключителното спокойствие, в което протичаше нашият живот.
— Не бой се — казваше той, — това, което искаш, ще дойде, когато най-малко го очакваш. Досега ни духаше добър вятър, но не мисли, че Англия и Холандия ще ни оставят дълго така.
— Сигурно готвят решителни действия?
— Без съмнение. Впрочем нашият прахо е щастлив. Но не всички други минават така леко.
Наистина след няколко дни, спирайки в Момпрачем, за да оставим военната плячка, научихме, че един прахо бил потопен отвесно от английски кораб и че десетина Тигри били хванати в плен и вероятно по това време вече бяха обесени.
Известието накара Сандокан да кипне от гняв. Когато той загубваше някой Тигър, изпитваше истинска болка и увеличаваше омразата си към Англия и Холандия. И тогава даваше заповед да се засилят нападенията върху неприятелските кораби.