Нашите кораби бяха принудени да се държат в открито море. Често липсваха храни и екипажите живееха оскъдно.
Сандокан трябваше да се оттегли още по-нагоре в планината, в една лабиринтна пещера, където планираше с държавния си съвет партизанската война. Множество капитани бяха вече получили заповед да оставят корабите в сигурните и защитени заливи и да се оттеглят от планините, където да изморят противника с продължителна партизанска война.
Между тях бях и аз, а с мене и мис Ева, милата ми другарка.
Мис Ева… Чудно и благородно създание! Способ на на най-голям героизъм, участница в най-опасните приключения, мъжки дух в тяло на момиче… Готова за отмъщение и за благородна разплата.
Естествено, Сандокан беше чул да говорят за нея и веднъж пожела да я види. От друга страна, и тя силно желаеше да види Малайския тигър, тоя легендарен човек, за когото се говореше с трепет по цяла английска Индия.
Аз я въведох в пещерата му.
За Момпрачемските тигри беше останал паметен оня ден, когато отблъснаха едно неприятелско нападение и когато мис Ева, вземайки участие в боя рамо до рамо с мене, беше учудила всички със своето усърдие. Облечена в мъжки дрехи, наподобяваше чудно хубав Тигър. Великолепната й коса бе стегната и притисната под една съдрана барета. На кръста й висеше пистолет. В пламтящите й очи блестеше възторг от борбата и опасността.
В присъствието на страхотния. Малайски тигър мис Ева не загуби хладнокръвието си. Тя потвърди с необикновена простота случката с кораба, който бяхме нападнали, и с камшичния удар, който нанесе по лицето на Тремал Наик.
— Аз ви мразех, господине — каза тя. — Докато пътувах, някои говореха за вас като за кръвожаден звяр. Казваха, че не сте искали по никакъв начин да признаете превъзходствата на английската култура и че трябва да ви подчиним на всяка цена. Бях пропита от омразата, която всички изпитват към вас. Когато поручик Тремал Наик заповяда да нападнат нашия кораб, който ме отнасяше при чичо ми, почувствувах нужда да се възпротивя. Целият екипаж подло се беше покорил. Капитанът трепереше. Пътниците се готвеха вече да оставят в ръцете на Тигрите всичките си имущества. Само аз се осмелих да дигна глава срещу грабителите…
Мис Ева се усмихна красноречиво.
— Но и аз станах военна плячка!
— Обаче доброволна — прибавих аз.
— Разбрах — каза Сандокан лукаво, — приели сте промяната… от която се ползувам аз — прибави с кавалерски поклон, — защото спечелих за моята кауза най-благородния Тигър…
Сандокан подари на мис Ева скъпа огърлица и фино украсена карабина и добави:
— Настанаха лоши времена за мене. Две нации, една от които е твърде могъща, са решили моя край. Но аз се наричам Сандокан и моите Тигри ще ме защитават срещу целия свят… Настава решителният миг: трябва да се оттеглим по върховете на планините и да привлечем врага към безкрайните гори. Трябва да му приготвим величествена засада — да го привлечем в областта на епидемиите и на треските… Ако победя, бъдещето ни е осигурено. — С тези думи Сандокан ни освободи.
На следния ден потеглихме с Тремал Наик, който имаше триста Тигри, малко муниции и малко храна и лекарства. Повлякохме се както можехме към планините, обезпокоявани непрестанно от английските и холандските колониални войски. Понякога наистина се питах защо се намирам сред тия опасности и защо не потърся по-удобно място за утоляване на авантюристичните ми стремежи.
Най-после постигнахме това, което си бяхме поставили за цел и което беше планът на Сандокан — да въвлече врага оттатък склона на планината, където започваха смъртоносните гори. Но бяхме останали малцина — най-много стотина, и всички уморени, слаби и гладни… Все пак никой не се оплакваше. Тигрите са радваха, че страдат за своя вожд.
Бяхме успели да увлечем неприятеля според нашите намерения. Но докато най-голямата част от следовниците на Сандокан начело с Тремал Наик нападаше в гръб англо-холандците, една малка група бунтовници, между които бяхме ние, преследвана от неприятелски отряд, трябваше да се оттегли в края на една гора.
Бедната мис Ева! Тя направи свръхчовешки усилия, показвайки необикновена сила, но когато стигнахме в гората, беше съвсем смазана.
Запасите ни се изчерпиха. Нямахме вече храна. Оцелелите Тигри трябваше да пазят последните си муниции за лов на дивеч.
Неприятелят вече не ни преследваше, но единственият възможен път за нас беше гората, отвъд която бихме стигнали морския бряг. Там според уговореното по-рано трябваше да ни чака един прахо.