Но да се премине гората, съвсем не беше лека работа. Тигрите, които ни водеха и бяха я преминавали толкова пъти, твърдяха, че тази й част е много опасна поради отровните изпарения и зверовете, които я обитават. Но нямаше друг път. Връщането по склона нагоре беше невъзможно. Освен това трябваше на всяка цена да стигнем до кораба, който ни чакаше.
Преброихме се. Бяхме още по-малко — около петнадесет души, не повече. Между тях бяха и португалецът Кампоамор, който не се отделяше от нае, и индиецът Мутри, пъргав и здрав Тигър, който познаваше гората и ни беше много предан.
Продължихме напред, готови да посрещнем всяка опасност.
Мутри вървеше отпред, после аз и мис Ева, а останалите ни следваха.
Така пътувахме няколко дни. Изведнъж ме обзе някакво безпокойство. Ева бе станала страшно бледа.
— Какво ти е, Ева? Зле ли си?
Мис Ева поклати отрицателно глава.
— Ти криеш истината, Ева. Заболяла си…
Тя поиска да отдалечи от мен всяко съмнение.
— Да продължим пътя — каза решително. — Нищо ми няма. Още съм силна… скоро ще стигнем морето Сандокан се е погрижил за кораб.
Поехме отново пътя.
Морето бе далече. Бях обхванат от лошо предчувствие: не бих могъл да кажа точно какво, но изпитах страх, какъвто никога преди това не бях имал.
Глава XV
ГРОБНИЦАТА В ГОРАТА
— Ева, зле ли ти е? — попитах отново, хващайки ръката й.
Тя се усмихна стоически и пак поклати глава.
— Ти криеш от мене страданията, които те измъчват — добавих. — Сърцето ти бие силно… Може би имаш треска.
— Не, Емилио, малко съм неразположена и това е всичко. Да стигнем кораба.
— Имаш ли още сили да вървиш?
— Да… да…
Но силите й отпадаха. Тя се олюляваше, бледа и изтощена.
Тогава Мутри предложи да я носи на гръб.
Тя прие.
Пътят беше уморителен въпреки усърдието на Тигрите, които искаха на всяка цена да изнесат мис Ева извън Гората на засадите.
Слънцето беше залязло.
Спряхме на една полянка с намерението да прекараме там нощта. Взехме всички предпазни мерки, за да отстраним опасността от нападения на дивите зверове. Тигрите се разположиха по полянката в кръг — при най-малък признак за опасност те щяха да бият тревога.
Страшният хор на гората се засили, зверовете започваха нощния си лов. Воят ме безпокоеше все повече и повече.
Мис Ева бе легнала близо до мен, притискаше ме с ръце, сякаш да разпръсне безпокойството ми. Тя гореше в огън и дишането й бе станало тежко и хрипливо. Какво отчаяние!
… Вече не чувах нищо. Бе спрял за мене хубавият хор на гората. Не чувах нищо друго освен безпокойното хриптене на героичното момиче. Като че това хриптене изпълваше с ритъма си цялата гора.
— Не умирай… не умирай, мила Ева! — виках аз, коленичил до нея.
— Не, няма да умра… — промълвяше тя. — Не мога да умра, искам пак да видя хората от нашия прахо… както онзи път…
И без лекарства, без нищо.
Бях осъден да гледам безпомощен тази страшна агония. Треската се увеличаваше… сякаш бързо разкъсваше хубавото създание, което се пожертвува за мен!
— Не умирай! — виках. — Не умирай!
До мене някой въздъхна. Беше Кампоамор.
Девойката започна да бълнува. От устата й изскачаха несвързани думи, непознати за мен имена, близки и далечни събития и един израз, който се повтаряше често: „Любовта винаги… и после сладката смърт!“
В бълнуването, изпаднала в безсъзнание, тя виждаше битки и нападения. А в това време аз я покривах с целувки. Бих искал да й вдъхна моя живот, да й дам цялата си младост, за да я спася! О! Защо не умрях аз в негостоприемната гора, а доброто и благородно създание да се върне при своите, които го чакаха!
Времето минаваше мъчително. Сипна се зората. Това беше най-нещастната зора през моя живот.
Тигрите бяха изоставили наблюдателните си постове и се бяха натрупали около умиращата.
Веселият птичи хор се беше заменил с рева на зверовете. Аз гледах мило лицето й, което побеляваше все повече и повече, и ми се струваше, че някаква желязна ръка притиска сърцето ми…
Изведнъж девойката потръпна. Изблещи очи, после устата й бавно се вкочани. Паднах до нея като мъртъв, без стон. Стори ми се, че и птичките млъкнаха. Като че по цялата гора мина тревожна вълна.
Тигрите бяха изкопали дълбока дупка. Мис Ева бе спусната в нея, завита в покривките, които имахме. Тъмният клонест свод придаваше тържественост на този гроб.
Полека-лека мисълта ми се проясняваше. Мислех, че великата душа на моята любима бе отлетяла към по-хубаво и по-светло съществувание. Струваше ми се, че чувам далечни псалми.