Выбрать главу

— Скоро ще те стигна! — промърморих.

Запълнихме дупката. Покрихме я с горски цветя. Сред ненаситната гора сега има гроб, над който усърдният изследовател ще може да прочете, издълбан в кората на едно дърво, тоя скромен надпис:

„Ева Стивънсън — моли се за нас.“

Гората поиска хубавото тяло на жената, но не и душата й.

Душата на мис Ева не е погребана в гората. Сега тя лети из сферите на вечната доброта…

Продължихме пътя мълчаливо. Никой не се осмеляваше да заговори. Никой вече не се боеше от засадите в гората. Вървяхме като сомнамбули… След тридневно пътуване един шум ни извади от летаргията. Беше гласът на топовете. Какво бе станало? Не бяха ли ни заобиколили? Топовните гърмежи идваха откъм брега, където трябваше да ни чака корабът.

Мутри се вслуша.

— Сахиб… някой се приближава в гората — каза.

Вслушахме се всички.

— Да, някой си пробива път през гората — повтори той.

— Не са ли враговете ни? — попитах аз.

— Мисля, че не. Във всеки случай скъпо ще продадем кожите си.

Шумът се приближаваше.

Глава VI

ТАЙНАТА НА КАМПОАМОР

Затаихме дъх и заслушахме внимателно. Брадвените удари се повтаряха и показваха, че не бяхме се излъгали. Множество хора напредваха встрани от нашата посока.

Изведнъж шумът спря. Какво ставаше?

— Те са открили присъствието ни — каза Мутри — и чакат.

Той дигна брадвата и удари три пъти по едно дърво. Спря за миг. После повтори по същия начин. Друга пауза и накрая пет последователни удара.

След малко отговориха пак толкова удара.

— Наши са! — извика Мутри.

— Как познаваш? — попитах.

— Никак не познавам — отговори той. — Това са знаците, които бяхме уговорили помежду си, в случай че се търсим из гората.

— А, да! Бях забравил.

Мутри започна да вика на малайски с всичка сила и ония му отговориха.

Лицето на Мутри се заоблачи.

— Не изпращат добри новини, коменданте. Сандокан и ние сме обградени.

След малко десет Тигри изскочиха от гъстата преплетена гора, изранени и опръскани с кръв.

Те скитали из гората от два дена, търсейки нашите следи. Сандокан ги бе изпратил със съобщение за мене.

Прочетох го:

„Врагът ви е обградил, но откъм острова, към който напредвате, неговата линия е много отслабена. Тремал Наик я проби и стигна в открито море с един прахо, където ви очаква според заповедта ми в безопасната област на… (следваха градусите на широчина и дължина). Вярвам, че и вие можете да достигнете по някакъв начин брега, където чака вашият прахо. Тремал Наик е натоварен с доставката на храни за моята войска. Предупреждавам ви, че съединените холандски и английски флоти блокират всеки изход към открито море. Смелост и щастие! Сандокан“

— Смелост и щастие! — извиках. — Смелостта ще я имам, но щастие за мене би било да отида при Ева.

* * *

Продължихме пътя заедно с изпратените ми десет Тигри и към обяд излязохме от гората.

Изпратих десет души за авангард. Изстрелите на огнестрелните оръжия, които внезапно долетяха до нас, ни уведомиха, че нашите вече бяха в допир с неприятелите и навярно се бяха разпрострели от края на гората чак до морето.

— Напред! — извиках аз. — Напред! Да пресечем английските редове!

Тигрите не се нуждаеха от насърчение. Те бяха разярени като лъвове и подушваха, че ще могат да отрежат някоя вражеска глава. Аз, Мутри и Кампоамор застанахме начело, следвани от Тигрите, които издаваха диви викове, усилващи тяхната ярост и плашещи още повече врага. Ние се хвърлихме в луд бяг сред неприятелските редове. Това смело нападение ги раздвижи. В същото време полетяха и ударите на Тремал Наик.

Колкото и да се мъча сега да възстановя целостта на това невероятно приключение, успявам само да възвърна една неразбираема смесица от ужас и вой… Виждам страшни ръкопашни боеве, моите Тигри, размахали малайските си крисове — страшни оръжия с острие във вид на пламък. Глави на колониални войници падат в праха, пляскайки глухо, земя, обляна с потоци кръв…

Отначало враговете бяха нападнали смело. Броят ни беше незначителен и те се надяваха скоро да свършат с нас. Но щом като видяха да се търкалят в праха главите на някои от водачите им, всички обезумяха от ужас. В техните очи Тигрите сигурно порастваха като черни дяволи… Врагът се разбяга, оставяйки ни свободни чак до морето…

— Победа! — извика Мутри.

— Кучета! — изрева Кампоамор, облягайки се на ръката на Мутри. Един куршум го беше ударил. Не можеше повече да стои на крака. Мутри, който беше силен като бик, го качи на гърба си.