Изтичахме към залива, където беше закотвен корабът. И докато приближавахме, забелязахме някои войници да бягат от него. При вида на поражението на приятелите им, те бяха подгонени от страха…
Изкачихме се на кораба. Докато Мутри отнасяше Кампоамор в кабината, аз прегледах кораба, за да се уверя, че не са ни приготвили изненада или някой взрив.
— На открито! На открито! — викаха Тигрите, опиянени от близката победа, като нападаха храните, които неприятелят бе изоставил на кораба.
Вдигнахме котва.
В далечината се открояваха английските и холандските военни кораби, които ни очакваха, за да ни накарат скъпо да платим победата си на сушата.
Откъм югоизток духаше силен вятър и корабът полетя като лястовица право към опасността. Трябва да сме били наистина обезумели, за да се хвърлим така сред две неприятелски флоти.
„Скоро ще ни потопят — мислех си аз. — Така ще отида при тази, която ме чака… Съдбата поиска да умра в морето. Да бъде нейната воля!“
Нощта падаше изведнъж, защото бяхме близо до оная тропическа зона, където денят и нощта се редуват без зора и полумрак. Но двете флоти веднага поставиха в действие своите прожектори, търсейки в тъмнината мизерната черупка, на която се намирахме.
Чу се гърмеж.
Това беше сигнал за бясна бомбардировка. Гранатите се сипеха като дъжд около кораба.
Невъзможното ставаше възможно. Прахото бързо проряза двата неприятелски огъня. Аз бях изумен. Безсмисленият опит успяваше сред новите победни викове на Тигрите.
Бяхме в открито море!
Някой ме хвана за рамото. Беше Мутри.
— Кампоамор умира — каза той. — Да идем да склопим очите му.
Слязохме в кабината. Португалецът ме погледна с неизразима тъга. Улови едната ми ръка… Няколко думи, леки като шепот, се отрониха от устните му.
— Ще стигна пръв при мис Ева.
Млъкна.
Отидохме на моста.
— Бедният Кампоамор! — промърмори Мутри. — Искаше да ти открие тайна, но ти не я разбра.
— Тайна?
— Да, сега ще можеш да я узнаеш.
Внезапно истината осени мисълта ми.
— Бе влюбен в мис Ева? — попитах аз.
Мутри кимна утвърдително.
— Той ли ти каза това?
— Да. Беше отчаян, обезумял и искаше да ти повери всичко, за да го накажеш.
— Да го накажа?
— Бедното момче! Смяташе се за виновен, макар че не бе открил тайната си и пред мис Ева.
— Бедният Кампоамор.
Спуснахме го в морето. Когато изчезна в бездните на океана, една въздишка стегна гърлото ми. Стори ми се, че заедно с него изчезна нещо от спомена за Ева.
Корабът напредваше, носен от попътния вятър. Приближихме се до мястото, посочено в съобщението на Сандокан. В тази част на морето трябваше да се намира прахото на Тремал Наик, славния лейтенант, с когото войната ни раздели.
Зазоряваше се. Аз и Мутри бяхме задрямали на моста. Стражата ни събуди:
— Пред нас има кораб.
Скочихме на крака и нагласихме бинокъла.
— Прахото на Тремал Наик! — извика Мутри.
Дигнахме сигналното знаме.
След малко Тремал Наик се качваше на нашия прахо. Отдавна не бяхме се виждали. Прегърнах го. Разказахме си накратко какво ни се беше случило. Когато му заговорих за мис Ева, индиецът потъна в дълбоко мълчание. После каза:
— Смъртта на това мило момиче е лоша прокоба за нас! Нека почива във вечен мир! — И добави: — Положението на Сандокан е много тежко… Гонят го от всички посоки, все по-нагоре и по-нагоре в планината… Войските му се лишават от храна и муниции. Ако не му помогнем, загубен е. Кръгът около него все повече и повече се стеснява. Англичаните и холандците скоро ще свършат с него… Какво да направим?
— Да му доставим храни — отговори Мутри.
— Но как да му ги занесем? — попита Тремал Наик.
— Да пробием още веднъж морската стража, да слезем на суша и да навлезем към планината, завързвайки ново сражение — предложих аз.
Тремал Наик одобри. Щяхме да действуваме задружно, в случай че бъде забелязан неприятелски кораб.
Той се върна на своя прахо.
Прекарахме няколко дни на борда. Двата прахо не се изпускаха от поглед. Най-после стражата извести за кораб. Беше английски. Влязох във връзка с Тремал Наик и се приготвихме за нападение.
Този път той заповяда да се прибират не само металите, но и храните. Разбира се, трябваше да победя напълно. Враговете търсеха хиляди начина да ни уморят от глад. Не беше ли справедливо да си доставяме храна за тяхна сметка?
Нападението на английския кораб успя лесно, както винаги. Не срещнахме никаква съпротива. Взехме металите и храните, но не оставихме екипажа и пътниците да гладуват, запазвайки им необходимото количество, докато стигнат най-близкото пристанище.