Натоварихме плячката на двата прахо и потеглихме към остров Момпрачем. Слязохме много предпазливо на мястото, което и Сандокан беше определил за среща, в случай че успее да слезе от планината и от там да навлезе в гората. Но как можехме да узнаем дали планът му е успял?
Попитах Тремал Наик:
— Сандокан — отговори той, — ако успее да проникне в гората, ще намери начин да ни съобщи за това. Ние трябва да чакаме тука, докато не дойде известие от него.
— И ако не дойде?
— Ако не дойде, това значи, че не е успял в намерението си и още е ограден в планината. В такъв случай остава да опитаме нещо трудно, дори отчаяно: да отидем с корабите на юг, да се помъчим да слезем, да пробием отново неприятелската линия и да изкачим планината.
За щастие не стана нужда да прибегнем до това решение, почти невъзможно да се изпълни. На следния ден стотина Тигри се появиха при залива, донасяйки вестта, че Сандокан беше проникнал в гората.
Водачът на стоте носеше също едно съобщение за Тремал Наик и мен, с което заповядваше да предадем храните на Тигрите, да оставим единия от корабите за някой си новоназначен капитан, а аз и Тремал Наик да тръгнем с другия, за да потърсим отново храна.
Изпълнихме заповедите на Сандокан. Дочакахме новия капитан, комуто поверихме един от корабите, давайки му за заместник храбрия Мутри.
Аз и Тремал Наик потеглихме с другия кораб към нови приключения.
За мене тръгването не беше никак весело. Споменът за Ева беше още пресен. И може би бях уморен от този скиталчески и опасен живот. Желанието ми да видя отново Италия и домашните се засилваше все повече и повече…
Глава XVII
КОРАБОКРУШЕНИЕТО
През моряшкия ми живот множество бури подложиха на опасност корабите, които управлявах, както и моето съществуване. Но искам да си припомня само една, защото от нея зависеше по-нататъшната ми съдба и защото бе извънредно страшна.
Прекосявах Малайския архипелаг с верния и смел Тремал Наик. Продължавахме мъчителния лов на храни за Сандокановите войски, които неприятелят чрез обсада целеше да измори от глад.
Оня ден морето беше развълнувано, а небето не предвещаваше нищо добро за нашето пътуване.
Чувствувах се неразположен. Но не физически, макар че зародишът на треската тлееше в мене. По-скоро беше душевно неразположение, чиято причина не разбирах добре. Бях верен защитник на кауза, която смятах и още смятам справедлива и свещена: това, което правех, не беше пиратство, а просто война с врага… И все пак бих предпочел да отдам силата, дейността и смелостта си на по-други предприятия. Освен това, както писах вече, тъгата по родината ме беше обзела… Бях доверил на Тремал Наик моите съмнения.
Индиецът не ме разбра.
— Не съм уморен, но ми се струва, че това постоянно ограбване на корабите…
— Ограбване? Но ако искаме да ядем, а неприятелите ни обсаждат, не е ли справедливо да взимаме тяхната храна, за да не умрем?
— Съвсем справедливо. Но… най-после…
— Какво? Ако англо-холандците ни хванат, няма ли да ни обесят?…
— Да, за съжаление!
— А това вече значи, че ние сме много великодушни към тях, защото ние никога не ги бесим — отговори Тремал Наик.
Разговорът ни беше прекъснат. Нещо страшно ставаше над главите ни. Гигантски облаци покриваха почти целия небесен свод, докато бързо падаше нощта. От едно загадъчно спокойствие вятърът избухна изведнъж и доби извънредна сила, разтърсвайки морето до края на небосклона. Оглушителни гръмотевици се носеха по тъмното небе. Светкавиците осветяваха бледо вълните, които сякаш се сблъскваха в бясно сражение.
Тремал Наик напомняше много пъти на Тигрите да не се показват малодушни, но самият той бе загубил хладнокръвието си.
— Корабът се разбива — викаше той.
— Още не! — отговорих. — Във всеки случай ще се борим!
Изправен пред тази страшна буря, аз се чувствувах сравнително спокоен.
Бях се хвърлил решително към кормилото, за да извърша чудо: да държа в равновесие мизерното корито и да разсека с носа подивялото море. Но предприятието беше безумие.
Безполезна бе всяка борба. Трябваше да се оставим на съдбата. Брегът не беше далече, но бе невъзможно да го достигнем. От едната страна се беше отворила пукнатина и със страшно бучене пропускаше навътре в хамбара потоци вода.
— Тремал Наик — извиках, — заповядай да запушат пукнатината!
Но всяко усилие бе напразно. Тогава ме обхвана непреодолима нужда да плача. Беше плачът на отчаянието. Всичко бе загубено. След миг щяхме да изчезнем в океанските бездни.