Погледнах внимателно дали сред тях не се намираше Тремал Наик и въздъхнах. Холандците не бяха уловили никакви пленници. Тремал Наик им беше избягал. Поне така се надявах. Скоро лодката изчезна от погледа ми.
Не знаех какво да правя. И никак не вървеше да се намеря при устието, където може би имаше холандски отряд. Много по-разумно беше да стигна морския бряг, държейки се обаче много далеч от реката.
Морето! Аз исках да го видя отново. То първо ме беше подбудило към приключения, сега ме подбуждаше към спасението.
Навлязох в обгорялата гора, която ставаше все по-зелена, и се опивах от мисълта за едно дръзко бягство от този гибелен малайски остров. Но как бих избягал?
Коварната треска, която дремеше в моята кръв, не беше унищожила безумната ми треска към приключения!
Глава XX
ЗАВРЪЩАНЕ
Но съдбата, даже и сляпа, понякога разпознава по-добре от хората, които виждат и които я зоват.
Нямаше нужда и да започвам намисленото. Тая съдба ме строполи в края на гората, припаднал и напълно изтощен.
Бях се хранил само със семена и надежди. Но те се оказаха недостатъчни да възвърнат големите загуби, които беше претърпял моят организъм, подлаган вече на толкова изпитания.
Едва успях да съзра морето, като че черна завеса пада по целия небосклон: загубих всякакво усещане за време и място и… паднах тежко на земята.
— Индиец е…
— По-точно малаец.
— Ни най-малко! Няма и следа от индиец в него.
— Португалец е!
— Испанец…
— Никой на света не знае това по-добре от него! А той тъкмо отваря очи.
Когато отворих очите си, един пълен човек с грубо, но честно лице, украсено с голяма сива брада, се наведе над мене, разглеждайки ме.
— Тъкмо спорехме напразно — каза той на френски с бретонски акцент — от коя националност сте.
— Италианец съм — отговорих на френски.
Загледах смаяно наоколо. Бях проснат върху сандък на моста на един платноход.
— Може ли да ни кажеш защо беше легнал там долу?
— Чакайте! Сигурно пилето има нужда от малко зрънца… Преди да заговори, трябва да си надуе меха.
Поднесоха ми изобилна закуска, която нагълтах толкова лакомо, че развеселих екипажа. Изпих на един дъх и чашата вино, която ми бяха предложили.
Съзнанието ми напълно се връщаше. Не закъснях да забележа, че корабът беше закотвен към брега на остров Борнео.
Бретонецът беше капитанът на платно хода. Лицето му ми вдъхваше доверие и привързаност.
Корабът беше френски, значи нямаше от какво да се боя.
— Кой си ти?
— Капитан далечно плаване Емилио Салгари.
Бретонецът се усмихна самодоволно.
— Когато моите моряци ви намериха изоставен в края на гората, ви помислиха за един от ония луди от Момпрачем.
— Зная, че не ще ме издадете — вашето лице ме уверява в това, затова ще ви кажа, че вашите моряци имат добро обоняние.
— Казахте, че сте италианец?
— От Верона.
— И капитан далечно плаване?
— Да, както може да се уверите от тази карта.
Извадих от джоба си диплома, който носех винаги с мене.
— Истина е… Но каква е тогава тая момпрачемска работа?
Той заповяда да донесат вино. Целият екипаж се събра около нас.
Разказах какво ми се беше случило, колкото можех по-просто и по-ясно. Разказът заинтересува живо целия екипаж, толкова живо, та накрая слушателите намериха, че все пак не е кой знае колко лошо да си Момпрачемски тигър. Обаче капитанът справедливо забеляза, че още не бях извън опасност, тъй като бяхме още на острова.
— Надявам се, капитане, че не ще ме изоставите. Дайте ми какво да е място във вашия екипаж.
— Ще ви сложа за опит като помощник, но без да ви наемам — отговори той. — Принудих се да спра тук поради една повреда, но скоро ще вдигна котва. Ще ви запозная с „Мария“ (името на тоя добър и славен кораб), на която желая само добро.
Бретонският капитан произнесе тези думи с трогателна простота, като че говореше за годеницата си.
„Мария“ беше тримачтов кораб, здраво построен, но често поправян.
Вдигнахме котва.
Смъртоносният остров се отдалечаваше от мене и една облачна завеса падаше над миналото ми. Изоставях един опасен живот от безсмислени подвизи, куп спомени и съжаления.
Съдбата бе пожелала така, поставяйки в устата на Тремал Наик тези красноречиви думи: „Отдалечи се… Бягай…“
Избягах. Спасих се. После съдбата ме хвърли изнемощял на земята, за да ме прибере добрият капитан Пиер и да ме занесе на своя кораб, наречен така сладко „Мария“. Какво можех да направя? Колкото повече се отдалечавах от острова на островите, към мен се връщаше отново онова първо впечатление, за което говорих при тръгването от Бомбай.