— Това беше удар под кръста, Анастейжа! — Кипя от гняв. Лицето й пламва и аз не знам дали е от смущение, или от гняв. Прокарвам ръце през косата си, за да не я сграбча и да я извлека отвън, за да продължим разговора насаме. Поемам си дълбоко дъх.
— Смятам да те заведа на вечеря. Ти се топиш пред очите ми. Намери момчето и се сбогувай. — Говоря остро и накъсано, докато се мъча да се овладея, но тя не помръдва.
— Моля те, нека останем още малко.
— Не. Върви веднага. Сбогувай се. — Едва се сдържам да не се разкрещя. Познавам тази инатливо стисната уста. Тя е побесняла и въпреки всичко, което преживях през изминалите дни, не давам пет пари. Тръгваме си, дори да се налага да я вдигна и да я изнеса. Тя ми отправя изпепеляващ поглед и се врътва на пети, а косата й полита и ме перва по рамото. Отива да го намери.
Докато се отдалечава, аз се старая да запазя спокойствие. Как е възможно да ми въздейства по този начин? Искам да й се скарам, да я напердаша, да я изчукам. Тук. Веднага. При това точно в този ред.
Оглеждам помещението. Момчето — не, Родригес — е застанал сред ято обожателки. Забелязва Ана, забравя фенките и я поздравява така, сякаш е центърът на цялата тъпа вселена. Слуша внимателно онова, което тя му казва, след това я привлича до себе си и я завърта.
Долу лапите от момичето ми.
Тя ме поглежда, след това прокарва пръсти през косата му и притиска буза до неговата, прошепва нещо на ухото му. Двамата продължават да говорят. Съвсем близо са един до друг. Той я е прегърнал. И се наслаждава на скапаното й излъчване.
Още преди да усетя какво правя, аз приближавам, готов да го разкъсам крайник по крайник. Добре че той я пуска, когато приближавам.
— Обаждай се, Ана. А, господин Грей, добър вечер — мънка момчето, объркано и малко уплашено.
— Много съм впечатлен, господин Родригес. Извинявайте, но не можем да останем, защото трябва да се връщаме в Сиатъл. Анастейжа, готова ли си? — Стискам ръката й.
— Чао, Хосе, и още веднъж честито. — Тя се отдръпва от мен и целува нежно Родригес по поруменялата буза, а аз още малко и ще получа инфаркт. Нужен ми е целият самоконтрол, за да не я метна на рамо. Вместо това я потеглям за ръката към входа и на улицата. Тя се препъва до мен, опитва се да не изостава, но на мен ми е все едно.
В момента искам единствено…
Виждам една уличка. Забързвам натам и преди да помисля какво правя, я притискам към стената. Обхващам лицето й между дланите си, притискам тялото й със своето, докато гняв и желание се смесват в зашеметяващ, експлозивен коктейл. Пленявам устните й със своите и зъбите ни се блъскат, но след това езикът ми навлиза в устата й. Тя има вкус на евтино вино и на прелестната, сладка, много сладка Ана.
Ах, тази уста.
Колко ми липсваше тази уста.
Тя сякаш пламва около мен. Заравя пръсти в косата ми, дърпа силно. Стене в устата ми, дава ми повече достъп и отвръща на целувката, отпуска страстта си, езикът й се преплита с моя. Вкусва. Взема. Дава.
Жаждата й е неочаквана. Желание пламва в тялото ми, също както горски пожар поглъща сухите клони. Толкова съм възбуден — искам я веднага, в тази уличка. Така целувката, която възнамерявах да бъде наказание, което подчертава, че е само моя, се превръща в нещо друго.
Тя също го желае.
На нея също й е липсвало.
Това е нещо повече от възбуда.
Стена в отговор, напълно сломен.
С една ръка я придържам за врата, докато се целуваме. Другата ми ръка пълзи по тялото й и аз отново опознавам извивките й: гърдите, талията, дупето, бедрата. Тя стене, когато пръстите ми намират подгъва на роклята и започват да я набират нагоре. Целта ми е да я вдигна, да я изчукам тук. Да я направя отново моя.
Усещането е невероятно.
Опияняващо е и аз я желая както никога досега.
В далечината, през мъглата на похотта, чувам вой на полицейска сирена.
Не! Не! Грей!
Не по този начин. Овладей се.
Отдръпвам се, поглеждам я задъхан и адски полудял.
— Ти си само моя! — изръмжавам и се отблъсквам от нея, когато разумът ми се връща. — За бога, Ана! — Навеждам се, опирам ръце на коленете си, опитвам се да си поема дъх и да овладея бурната реакция на тялото си. В момента съм болезнено надървен.
Случвало ли се е някоя да ми въздейства по този начин? Имало ли е такъв случай?
Господи! Едва не я изчуках в уличката.
Това е ревност. Това е: вътрешностите ми са напрегнати, болят, самоконтролът ми е изчезнал. Не ми харесва. Изобщо не ми харесва.
— Извинявай — прошепва дрезгаво тя.
— Има защо. Знам какво правеше. Искаш ли фотографа, Анастейжа? Очевидно е, че той те иска.