— Не. — Гласът й е тих, задъхан. — Той ми е просто приятел. — Добре поне че звучи гузно и това, поне донякъде, ме успокоява.
— През целия си живот на съзнателен човек се опитвам да избягвам крайности в чувствата. Докато ти… ти събуждаш у мен напълно непознати чувства. Много е… — Не мога да намеря думи. Не знам какво да кажа, за да опиша как се чувствам. Не се владея и съм уплашен. — … притеснително. — Това е най-точната дума, която ми хрумва. — Обичам контрола, Ана, а когато съм с теб, той просто… — Изправям се и я поглеждам. — Просто се изпарява.
Очите й са ококорени от плътско желание, косата й е разрошена, сексапилна, стеле се до гърдите. Потривам врата си, благодарен, че съм успял да си върна поне някакво подобие на самоконтрол.
Виждаш ли какво става с мен, когато съм до теб, Ана? Виждаш ли?
Прокарвам ръка през косата си и си поемам дълбок, пречистващ дъх. Стискам ръката й.
— Ела, трябва да поговорим. А ти трябва да ядеш.
Наблизо има ресторант. Не бих избрал точно такъв за срещата, на която ще се съберем отново, ако се получи, но и този ще свърши работа. Не разполагам с много време, тъй като Тейлър ще пристигне скоро.
Отварям й вратата.
— Тук става. Нямаме много време. — Ресторантът, изглежда, обслужва хората от галерията и може би студенти. Каква ирония, че стените са в същия цвят като стаята ми за забавления, но аз решавам да не мисля за това.
Любезен сервитьор ни отвежда до маса в едно сепаре; не спира да се усмихва на Анастейжа. Поглеждам менюто, написано с тебешир на стената, и решавам да поръчаме преди сервитьорът да ни остави; уведомявам го, че не разполагаме с много време.
— И за двамата говежда пържола, средно опечена, сос беарнез, ако имате, пържени картофи и зеленчуци по преценка на готвача. И ми донесете листата с вината.
— Веднага, господине — отвръща сервитьорът и ситни към кухнята.
Ана стиска с раздразнение устни.
Сега пък какво?
— Ами ако не ми се яде пържола?
— Не започвай отново, Анастейжа.
— Не съм дете, Крисчън.
— Тогава престани да се държиш като дете.
— Значи излиза, че се държа като дете, защото не искам пържола, така ли? — Тя не сдържа раздразнението си.
Стига де!
— Не. Защото нарочно се опитваш да ме накараш да ревнувам. Детинска работа. Не уважаваш чувствата на приятеля си и затова го подвеждаш по този начин.
Бузите й пламват и тя свежда поглед към ръцете си.
Така. Би трябвало да се засрамиш. Ти го объркваш. Дори аз го виждам.
Това ли прави с мен? Подвежда ли ме?
Докато бяхме разделени, може би най-сетне е разбрала, че притежава сили. Сили, с които да ме сломи.
Сервитьорът се връща с листа с вината и ми дава шанс да се овладея. Изборът е среден: има само едно вино, което става за пиене. Поглеждам Анастейжа, която, изглежда, се е нацупила. Познавам този поглед. Може би иска сама да си избере вечерята. Не мога да се въздържа да не си поиграя с нея, тъй като много добре знам, че не разбира от вина.
— Ще избереш ли вино? — питам и знам, че питам подигравателно.
— Ти избери. — Тя стиска устни.
Точно така. Недей да си играеш игрички с мен, любима.
— Две чаши шираз от долината Бароса, ако обичате. — Вдигам очи към сервитьора, който чака до нас.
— Предлагаме вино само на бутилки, господине.
— Тогава бутилка. — Тъп кретен.
— Разбира се, господине. — Човекът се отдръпва.
— Много си кисел — отбелязва тя, сигурно от съжаление към сервитьора.
— Интересно защо. — Старая се да не показвам нищо, но дори в собствените ми уши отговорът звучи детински.
— Не е зле да сложиш начало с подходящия тон за интимен и честен разговор за бъдещето, не мислиш ли? — Тя се усмихва мило.
Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака, госпожице Стийл. Предизвикваше ме отново и трябваше да се въздържа. Бях наясно, че подобна размяна на заядливи реплики няма да ни отведе никъде.
Освен това бях наясно, че се държа гадно.
Недей да скапваш ситуацията, Грей.
— Извинявай — отвръщам, защото тя е права.
— Приемам извинението и с удоволствие държа да те информирам, че не съм решила да стана вегетарианка от последния път, когато ядохме заедно.
— Тъй като е последният път, когато си яла, ми се струва, че въпросът е спорен.
— Пак същата дума, „спорен“.
— Спорен — повтарям. Пак тази дума. Спомням си, че последно я използвах, когато обсъждахме споразумението си в събота сутринта. Денят, в който светът ми се срина.
Мамка му. Не мисли за това. Стегни се, Грей. Кажи й каквото искаш да й кажеш.