— А, за малко да забравя — добавям. — Докараха колата ти един ден по-рано. В гаража е. Ключът е у Тейлър.
Очите й заблестяват.
— Може ли утре да отида на работа с нея?
— Не.
— Защо?
— Знаеш защо.
Лейла. Трябва ли да ти повтаряли всеки път?
— И това ми напомня нещо — продължавам. — Ако излизаш от службата си, предупреждавай ме. Сойър беше там и те наблюдаваше. Явно в крайна сметка не мога да разчитам, че сама ще се грижиш за себе си.
— Явно и аз не мога да ти имам доверие — отвръща тя. — Можеше да ми кажеш, че Сойър ме наблюдава.
— И за това ли искаш да се караме?
— Не знаех, че се караме. Мислех, че си приказваме — сопва се тя.
Затварям очи и се старая да се овладея. Така няма да стигнем доникъде.
— Имам работа. — Излизам и я оставям седнала на леглото, преди да кажа нещо, за което ще съжалявам.
Колко много въпроси само.
Ако отговорите не й харесват, защо изобщо ме пита?
Елена също е вкисната.
Сядам на бюрото и се оказва, че вече съм получил имейл от нея.
От: Елена Линкълн
Относно: Тази вечер
Дата: 13 юни 2011, 21:16
До: Крисчън Грей
Крисчън, не знам какво ми стана, та дойдох у вас.
Имам чувството, че те губя като приятел. Това е всичко.
Ценя много приятелството ти и съветите ти. Нямаше да постигна всичко, което съм постигнала, без теб.
Държа да го знаеш.
Ех
Елена Линкълн „Есклава"
„За красотата, която си ти“™
Струва ми се, че ми казва, че и аз нямаше да постигна онова, което съм постигнал без нея. Самата истина.
Тя ме сграбчва за косата и дърпа главата ми назад.
— Какво искаш да ми кажеш? — мърка. Ледено сините й очи ме пронизват.
Съсипан съм. Коленете ми са разранени. Гърбът ми е покрит с рани. Бедрата ме болят. Повече не издържам. Тя ме гледа право в очите. Чака.
— Искам да напусна „Харвард" госпожо — признавам. Черно признание. „Харвард" винаги ми е бил цел. И за мен, и за нашите. Исках само да им покажа, че мога. Исках да им докажа, че не съм чак такъв провал, за какъвто ме мислеха.
— Да напуснеш училище?
— Да, госпожо.
Тя пуска косата ми и замахва с нагайката от едната на другата страна.
— Какво ще правиш?
— Искам да започна собствен бизнес.
Тя прокарва ален нокът по бузата ми, спуска го към устата ми.
— Знаех си, че нещо те тревожи. Винаги трябва да го изтръгвам насила, нали?
— Да, госпожо.
— Обличай се. Да поговорим.
Клатя глава. Сега не е моментът да мисля за Елена. Насочвам вниманието си към други имейли.
Когато вдигам глава, вече е станало десет и трийсет.
Ана.
Бях се потопил в окончателния договор на СИП. Питам се дали да не поставя условие да се отърват от Хайд, но това може да се окаже подсъдно.
Ставам, протягам се и тръгвам към спалнята.
Ана не е там.
Не е и в хола. Втурвам се към горния етаж, в стаята на подчинената, но и тук я няма. Мама му стара.
Къде ли е? Може би в библиотеката.
Втурвам се надолу по стълбите.
Откривам я заспала, сгушена в едно от креслата в библиотеката. Облечена е в бледорозов сатен, косата й се е разстлала по гърдите. В скута й е отворена книга.
„Ребека“ на Дафни дю Мюрие.
Усмихвам се. Семейството на дядо Тиодор е от Корнуол, затова имам колекция с творбите на Дафни дю Мюрие.
Вдигам Ана на ръце.
— Беше заспала. Не можах да те намеря. — Докато я целувам по косата, тя ме прегръща през врата и казва нещо, което не разбирам. Пренасям я до спалнята и я завивам в леглото.
— Спи, бебчо. — Целувам я нежно по челото и тръгвам към душа. Искам да измия този ден от тялото си.
Вторник, 14 юни 2011
Будя се неочаквано; сърцето ми блъска, някакъв страх се е загнездил в стомаха ми. Лежа гол до Ана, тя спи дълбоко. Господи, завиждам й на способността да спи. Нощната ми лампа все още свети, часовникът показва един и четирийсет и пет и аз не мога да се отърва от тревогата.
Лейла ли е причината?
Хуквам към дрешника, нахлузвам панталони и тениска. Връщам се в спалнята, за да надникна под леглото. Вратата към балкона е заключена. Бързам по коридора към стаята на Тейлър. Вратата е отворена, затова чукам и надничам вътре. Райън става, изненадан да ме види.