— Добре ли спа?
— Да, въпреки че по едно време май се събудих.
— Хмм. Можеш да ме будиш така по всяко време. — Целувам я отново.
— А ти? Добре ли спа?
— Винаги спя добре с теб, Анастейжа.
— И не сънуваш кошмари, нали?
— Не.
Единствено сънища. Приятни сънища.
— За какво са кошмарите ти?
Въпросът й ме хваща неподготвен и неочаквано си припомням какъв бях на четири — безпомощен, изгубен, самотен, изпълнен с болка и ярост.
— Отгласи от ранното ми детство, или поне така твърди доктор Флин. Някои са ясни, други не толкова.
Бях изоставено, тормозено дете.
Майка ми не ме обичаше.
Не ме защитаваше.
Самоуби се и ме изостави.
Надрусаната курва е мъртва на пода.
Изгорените места.
Не изгорените места.
Недей. Не пристъпвай там, Грей.
— Събуждаш ли се със сълзи и крясъци? — връща ме към настоящето въпросът на Ана и аз прокарвам пръст по ключицата й, запазвам контакта с нея. Моят ловец на сънища.
— Не, Анастейжа. Никога не съм плакал. Поне доколкото си спомням.
Дори онова злобно, гнусно изчадие не ме накара да заплача.
— Имаш ли някакви щастливи спомени от детството си?
— Спомням си как проституиращата наркоманка печеше нещо. Помня аромата. Празнична торта, струва ми се. За рождения ми ден.
Мама е в кухнята.
Мирише хубаво.
Хубаво и топло и шоколадово.
Тя пее.
Мама пее щастлива песен.
Тя се усмихва. „Това е за теб, ларвичке".
За мен!
— И после как мама и татко донесоха Мия. Мама се страхуваше как ще реагирам, но аз веднага се влюбих в бебето. Първата ми дума беше „Мия“. Помня първия си урок по пиано. Госпожица Кати, учителката ми, беше страхотна. Гледаше и коне.
— Каза ми, че майка ти те е спасила. Как?
Грейс ли? Не е ли очевидно?
— Тя ме осинови. Когато я видях за пръв път, я помислих за ангел. Беше цялата в бяло и докато ме преглеждаше, беше адски нежна и спокойна. Никога няма да го забравя. Ако беше отказала тя или Карик…
Мамка му. Досега да съм мъртъв.
Поглеждам будилника: 6:15.
— Малко е рано за толкова сериозни неща.
— Заклех се да те опозная по-добре — заявява Ана и ме поглежда колкото искрено, толкова и закачливо.
— Така ли, госпожице Стийл? Мислех, че ви интересува само дали предпочитам кафе или чай. Както и да е, сещам се за един начин, по който можете да ме опознаете. — И похотливо притискам набъбналия си член към нея.
— Струва ми се, че в това отношение ви познавам достатъчно.
Ухилвам се.
— Аз пък имам чувството, че никога няма да те опозная достатъчно добре в това отношение. Събуждането до теб носи определени предимства. — Захапвам лекичко ухото й.
— Ти не трябва ли вече да ставаш?
— Тази сутрин не. В момента искам да съм на едно-единствено място, госпожице Стийл.
— Крисчън!
Прехвърлям се върху нея, грабвам ръцете й така, че да останат над главата, и я целувам по гърлото.
— О, госпожице Стийл! — Докато държа ръцете й с една от моите, другата ми ръка пълзи по тялото й и аз бавно вдигам сатенената нощница, докато възбудата ми не попада на правилното място. — О, какво ми се иска да направя с вас! — прошепвам.
Тя се усмихва и вдига таз, за да ме посрещне.
Непослушно момиче.
Първо имаме нужда от презерватив.
Пресягам се към нощното си шкафче.
Ана се настанява при мен на плота, за да закуси. Облечена е в светлосиня рокля и високи обувки. И днес изглежда възхитително. Наблюдавам я как поглъща закуската. Спокоен съм. Дори щастлив. Тя каза, че ще се пренесе при мен, и аз започнах деня със секс. Подсмихвам се и се питам дали на Ана няма да й се стори смешно. Тя се обръща към мен.
— Кога ще се срещна с твоя треньор Клод, за да го видя колко струва?
— Зависи дали искаш този уикенд да отидем в Ню Йорк, освен ако не се видиш с него рано сутринта тази седмица. Ще помоля Андреа да провери графика му и ще ти се обадя.
— Коя е Андреа?
— Личната ми асистентка.
Днес се връща. Какво облекчение.
— Една от твоите многобройни блондинки.
— Не е моя. Само работи при мен. Ти си моя.
— И аз работя при теб.
Точно така!
— И ти.
— Ще помоля Клод да ме научи на кикбокс — казва Ана и се хили.
Очевидно иска да ми бъде достойна партньорка. Това ще е интересно.
— Ръкавицата е хвърлена, госпожице Стийл.
Ана лапва парче палачинка и поглежда зад себе си.