— Вдигнал си капака на рояла.
— Снощи го бях затворил, за да не те събудя. Явно не е било достатъчно, което искрено ме радва.
Тя се изчервява.
Да. Има какво да се каже за пиано секса. И за секса рано сутрин. Отразява се върховно на настроението ми.
Госпожа Джоунс прекъсва момента. Навежда се напред и поставя хартиен плик с обяда на Ана.
— За по-късно, Ана. Риба тон?
— О, да. Благодаря ви, госпожо Джоунс. — Ана й се усмихва широко и Гейл отвръща по същия начин, след това излиза и ни оставя сами. Ситуацията е нова и за Гейл. Необичайно е някой да е у нас през седмицата. Единствените други случаи са били с Ана.
— Може ли да те попитам нещо? — прекъсва мислите ми Ана.
— Разбира се.
— И няма да се ядосаш?
— За Елена ли?
— Не.
— Тогава няма да се ядосам.
— Обаче вече имам нов въпрос.
— Така ли? Какъв?
— За нея.
Чувството ми за хумор се изпарява.
— Питай.
— Защо толкова се ядосваш, когато те разпитвам за нея?
— Честно ли? — питам.
— Не си ли винаги откровен с мен?
— Опитвам се.
— Този отговор прозвуча доста уклончиво.
— Винаги съм откровен с теб, Ана. Не искам да си играем игрички. Е, поне не такива игрички — добавям.
— А какви игрички искаш да играем? — мига Ана и се преструва, че няма представа.
— Много лесно се разсейвате, госпожице Стийл.
Тя се киска и като я гледам и слушам смеха й, усещам как настроението ми се оправя.
— Вие ме разсейвате в изключително много отношения, господин Грей.
— Най-любимият ми звук на света е твоето кискане, Анастейжа. Добре, какъв беше първият ти въпрос?
— А, да. Само през уикендите ли си се срещал със своите подчинени?
— Да, защо? — Накъде бие с тези въпроси?
— Значи никакъв секс през седмицата? — Тя поглежда към вратата на хола; проверява дали някой няма да я чуе.
Смея се.
— А, това ли? Според теб защо ходя на работа всеки работен ден?
Днес е различно. Секс в работен ден. Преди закуска. Последния път, когато се случи, беше на бюрото в кабинета ми с теб, Анастейжа.
— Изглеждате извънредно доволна от себе си, госпожице Стийл.
— Така е, господин Грей.
— Така и трябва да е. А сега си изяж закуската.
Слизаме в асансьора заедно с Тейлър и Сойър и общото добро настроение се задържа и в колата. Тейлър и Сойър са отпред, когато потегляме към СИП.
Да, определено мога да свикна с това.
Ана е весела. Стрелка ме с погледи или може би аз стрелкам нея с погледи?
— Не каза ли, че братът на съквартирантката ти пристигал днес? — питам я аз.
— О, Итън! — ахва тя. — Съвсем го забравих. Благодаря, че ми напомни, Крисчън. Ще трябва да прескоча до квартирата.
— По кое време?
— Не съм сигурна кога пристига.
— Не искам да ходиш никъде сама.
Тя ме поглежда тъжно.
— Знам — отвръща. — Сойър ще ме шпио… ъъъ… ще патрулира ли днес?
— Да — натъртвам аз.
Лейла е все още някъде наоколо.
— Щеше да е по-лесно, ако бях със сааба — отбелязва тя кисело.
— Сойър ще е с кола и ще те закара до квартирата ти. Само кажи кога. — Поглеждам Тейлър в огледалото за обратно виждане. Той кима.
Ана въздиша.
— Предполагам, че Итън ще ми се обади и тогава ще те осведомя какъв е планът.
Така оставяме почти всичко на случайността.
Само че аз не искам разправия.
Денят ми е започнал добре.
— Добре. Никъде няма да ходиш сама. Разбра ли? — Размахвам пръст.
— Да, скъпи — отвръща тя покорно, но отговорът е наситен със сарказъм.
Как само ми се иска да я напляскам.
— Може би трябва просто да използваш блакберито си — ще ти пращам имейли на него. Така ще лишим моя айти специалист от една изключително интересна сутрин, нали?
— Да, Крисчън. — Тя извърта очи.
— Май нещо ме засърбява ръката, госпожице Стийл.
— О, господин Грей, ами че тя ви сърби постоянно. Трябва да направим нещо по този въпрос.
Прихвам. Тя е забавна.
Телефонът ми вибрира.
Мама му стара. Елена звъни.
— Какво има?
— Здравей, Крисчън. Аз съм. Извинявай, че те притеснявам. Исках само да се уверя, че не си звънял на твоя човек. Бележката била от Айзък.
— Шегуваш се.
— Напротив. Толкова ми е неудобно. Искал е да ме поразтърси.
— Значи е било постановка.
— И не е имал предвид пет хиляди в брой.
Смея се.
— Кога ти го каза?
— Тази сутрин. Обадих му се рано. Казах му, че съм се виждала с теб. О, Крисчън, много се извинявам.
— Не се безпокой. Няма нужда да се извиняваш. Радвам се, че има логично обяснение. Сумата наистина изглеждаше смешно малка.
— Много ме е срам.