— Ана, последния път, когато говорихме, ти ме напусна. И сега съм… неспокоен. Казах ти, че искам да се върнеш при мен, а ти… ти не ми отговори. — Тя прехапва долната си устна и цветът се оттича от лицето й.
О, не.
— Липсваше ми… много ми липсваше, Крисчън — прошепва тя. — Последните няколко дни бяха… трудни.
Трудни е много меко казано.
Тя преглъща и си поема дъх, за да се успокои. Това не вещае нищо добро. Може би поведението ми през последния час най-сетне я е отблъснало. Напрягам се. Накъде клони с това?
— Нищо не се е променило. Не мога да съм каквато искаш да бъда. — Нищо не мога да разбера от изражението й.
Не. Не и не.
— Ти си точно каквато искам.
Ти си всичко, което искам.
— Не, Крисчън, не съм.
О, любима, моля те, повярвай ми.
— Разстроена си заради онова, което се случи последния път. Аз се държах глупаво, а ти… Ти също. Защо не измислиш по-подходящ код, Анастейжа?
Тя ми се струва изненадана, сякаш не е мислила над това.
— Отговори ми — настоявам.
Това ме тормозеше. Защо не каза кодовата дума, Ана?
Тя се свива на стола. Тъжна. Сломена.
— Не знам — прошепва.
Какво?
КАКВО?
Не знам какво да кажа. Бях в ада, защото тя не каза кода. Преди да се стегна, думите започват да изскачат от устата й. Те са тихи, нежни, сякаш е в изповедалня, сякаш се срамува.
— Бях… не бях на себе си. Опитвах се да бъда каквато искаш ти, опитвах се да потисна болката и направо се побърках. — Погледът й е изпълнен с болка, тя свива едва забележимо рамене, готова да се извини. — Просто… забравих.
Какви ги приказва?
— Забравила си! — ахвам ужасено. Преминахме през цялата тази гадост, защото тя била забравила, така ли?
Не мога да повярвам. Стискам масата, за да съм сигурен, че нещо ме държи към настоящето, докато осмислям стряскащата информация.
Напомних ли й за кода? Господи. Не мога да си спомня. Спомням си имейла, който ми изпрати първия път, когато я наплясках.
Тогава не ме спря.
Аз съм кръгъл идиот.
Трябваше да й напомня.
Чакай. Тя знае, че има кодове. Спомням си, че й го казах повече от веднъж.
— Не си подписала договора, Анастейжа, но вече сме обсъждали ограниченията. И искам да помниш, че имаш ключови думи. Нали?
Тя примигва няколко пъти, но продължава да мълчи.
— Какви са? — питам.
Тя се колебае.
А, така няма да стане.
— Какви са думите, Анастейжа?
— Жълто.
— И?
— Червено.
— Помни ги!
Тя извива вежди, очевидно презрително, и се кани да каже нещо.
А, не. Не и в моята стая с играчки.
— Не започвайте да ми остроумничите, госпожице Стийл, или ще го отнесете така, както сте на колене. Разбирате ли ме?
— Как да ти имам доверие? Как? — Ако тя не може да е честна с мен, каква надежда имаме? Тя не може да ми каже онова, което искам да чуя. Що за връзка е това? Помръквам. Това е проблемът, когато си имаш работа с някой, който не споделя същия начин на живот. Тя просто не разбира.
Изобщо не трябваше да я преследвам.
Сервитьорът донася виното и ние се вглеждаме един в друг изпълнени с недоверие.
Може би трябваше да й обясня по-добре.
По дяволите, Грей. Елиминирай негативното.
Точно така. Сега то е безсмислено. Ще пробвам връзка по нейния начин, стига тя да ми позволи.
Дразнещият нещастник се мотае цяла вечност, докато отвори виното. Господи. Да не би да се опитва да ни забавлява? Или просто иска да впечатли Ана? Най-сетне вади тапата и ми налива, за да пробвам. Отпивам бързо. Има нужда да подиша, но е прилично.
— Добро е. — Сега си върви. Моля те. Той ни налива и ни оставя.
Двамата с Ана не сме откъснали очи един от друг. Всеки се опитва да познае какво мисли другият. Тя извръща поглед първа и отпива вино, затваря очи, сякаш търси вдъхновение.
След това ги отваря и забелязвам в тях отчаяние.
— Извинявай — прошепва.
— Защо ми се извиняваш? — По дяволите. Да не би да е приключила с мен? Няма ли надежда?
— Задето не използвам специалните думи.
Слава богу. Уплаших се, че всичко е приключило.
— Можехме да избегнем цялото това страдание — мърморя в отговор и се старая да прикрия облекчението си.
— На мен ми се струва, че си съвсем добре. — Гласът й потреперва.
— Външният вид лъже. Изобщо не съм добре. Имам чувството, че слънцето е залязло и вече пети ден не е изгрявало. Ана. Попаднах във вечна нощ.