И Ана е тук. Сама. Уязвима. Паника и бяс изригват в мен.
Искам да се хвърля към Лейла. Да й отнема пистолета. Да я сваля на земята. Само че застивам на място, докато оглеждам Ана. Тя се е ококорила от страх и още нещо, което не мога да назова. Дали не е състрадание? За мое облекчение, не е ранена.
Изпитвам истински шок, когато виждам Лейла. Не само че стиска пистолет, ами е отслабнала драстично. Мръсна е. Дрехите й са парцаливи, в мътните й кафяви очи няма никакво изражение. В гърлото ми се надига буца и аз не мога да разбера дали е страх или жалост.
Най-големият ми проблем е, че тя продължава да стиска пистолета.
Има ли намерение да нарани Ана?
Има ли намерение да нарани мен?
Лейла не откъсва очи от мен. Погледът й става по-напрегнат, вече не е безжизнен.
Тя попива всяка подробност, сякаш не може да повярва, че съм истински. Доста притеснително. Аз обаче не помръдвам от мястото си и отвръщам на погледа й.
Клепките й трепкат, докато се опитва да се овладее. Същевременно ръката й стиска пистолета по-силно.
Мама му стара.
Чакам. Готов съм да скоча. Сърцето ми блъска, в устата усещам метален вкус на страх.
Какво смяташ да правиш, Лейла?
Какво ще правиш с този пистолет?
Тя застива на място, навежда едва забележимо глава, но очите й не се откъсват от моите, тя ме наблюдава изпод тъмните си мигли.
Усещам движение до себе си.
Тейлър е.
Вдигам ръка, предупреждавам го да не мърда.
Той е разтревожен. Бесен. Усещам го. Въпреки това не помръдва.
Очите ми не се откъсват от Лейла.
Тя прилича на призрак; под очите има тъмни кръгове, кожата й е прозрачна като пергамент, устните й са напукани, лютят се.
За бога, Лейла, какво си направила със себе си?
Времето минава. Изтичат секунди. Минути. Не откъсваме очи един от друг.
Светлината в очите й бавно се променя; яркостта става ясно забележима от убито кафяво в лешниково. В тези очи виждам частица от онази Лейла, която познавах. Това е искрицата на близостта. Сроден дух, който се е наслаждавал на всичко, което сме споделяли. Старата ни връзка все още съществува. Усещам я между нас.
Тя не крие това от мен.
Дишането й става по-бързо, тя облизва напуканите си устни, но езикът й не оставя влажна следа.
Но това е достатъчно.
Достатъчно е, за да ми покаже от какво има нужда. Какво иска.
Иска мен.
Устните й се разтварят, гърдите й се надигат и спускат, по бузите й избива едва забележима руменина.
Очите й заблестяват, зениците се разширяват.
Да. Точно това иска.
Да ми предаде контрола. Иска да й покажа пътя.
Писнало й е.
Уморена е. Тя е моя.
— Коленичи — прошепвам така, че да ме чуе единствено тя.
Тя се отпуска на колене като подчинена, на която й идва отвътре. Действа веднага. Не задава въпроси. Навежда глава. Пистолетът се изплъзва от ръката й и се плъзва по дървения под с тракане, което разбива обгърналата ни тишина.
Чувам как застаналият зад мен Тейлър въздъхва от облекчение.
Същото облекчение усещам и в своята въздишка.
Слава богу.
Пристъпвам бавно към нея и вдигам пистолета, пъхвам го в джоба на сакото си.
След като тя вече не представлява заплаха, трябва да изкарам Ана от апартамента, колкото е възможно по-далече от нея. Дълбоко в себе си знам, че никога няма да простя на Лейла за стореното. Знам, че не е добре — тя е направо съсипана. Но да заплашва Ана?
Непростимо.
Изправям се над Лейла и заставам между двете с Ана. Не откъсвам очи от Лейла, докато тя коленичи, смълчана, грациозна, на пода.
— Анастейжа, върви с Тейлър — нареждам.
— Ами Итън? — прошепва тя и гласът й потреперва.
— Долу е.
Тейлър чака Ана, която не помръдва от мястото си.
Много те моля, Ана, върви.
— Анастейжа — подканям я настоятелно.
Върви.
Тя не помръдва от мястото си. Пристъпвам към Лейла, но Ана така и не помръдва.
— За бога, Анастейжа, поне веднъж в живота си направи каквото ти казвам. Тръгвай! — Погледите ни се срещат и аз я моля да тръгне. Не мога да направя нужното, докато тя е тук. Не знам колко е стабилна Лейла; тя има нужда от помощ и може да нарани Ана.
Опитвам се да предам това на Ана, като я умолявам с поглед.
Тя обаче е бледа като платно. В шок е.
Мама му стара, Грей, тя преживява голяма уплаха. Не може да помръдне.
— Тейлър, заведи госпожица Стийл долу. Веднага.
Тейлър кима и пристъпва към Ана.
— Защо? — прошепва тя.
— Върви. Връщай се в апартамента. Трябва да остана насаме с Лейла.
Моля те, не искам да те сполети нещо.