Сега обаче съвсем не е така.
Заемам се бързо с косата й и използвам ръчния душ, за да измия сапуна.
Когато приключвам, тя изглежда малко по-добре.
Прикляквам.
— Отдавна не си го правил — отбелязва тя. Гласът й е нисък, равен, в него не се долавя никакво чувство.
— Знам. — Пресягам се и изтеглям запушалката, за да се оттече мръсната вода. Изправям се и дръпвам голяма хавлиена кърпа.
— Ставай.
Лейла се изправя, аз й подавам ръка, за да излезе от банята. Загръщам я с кърпата и вземам по-малка, за да й избърша косата.
Тя мирише добре, въпреки че и след ароматната вана миризмата на дрехите продължава да се натрапва.
— Ела. — Извеждам я и я оставям на канапето в хола. — Стой тук.
Връщам се в банята, грабвам си сакото и вадя телефона. Обаждам се на мобилния на Флин. Той отговаря веднага.
— Здравей, Крисчън.
— При мен е Лейла Уилямс.
— При теб ли?
— Да. В ужасно състояние.
— Ти в Сиатъл ли си?
— Да. В апартамента на Ана.
— Идвам веднага.
Казвам му адреса на Ана и затварям. Събирам й дрехите и се отправям към хола. Лейла седи на мястото, на което съм я оставил, забола поглед в стената.
Преглеждам чекмеджетата в кухнята и намирам торба за боклук. Преравям джобовете на палтото и панталоните на Лейла. Намирам единствено използвани кърпички. Натъпквам дрехите в торбата, връзвам я и я оставям до входната врата.
— Ще ти намеря чисти дрехи.
— Нейните дрехи ли? — пита Лейла.
— Чисти дрехи.
В стаята на Ана намирам анцуг и обикновена тениска. Дано Ана няма нищо против, но ми се струва, че Лейла има по-голяма нужда от тях.
Когато се връщам, тя е все още на канапето.
— Вземи. Облечи ги. — Оставям дрехите до нея и отивам до мивката в кухнята. Пълня чаша с вода и веднага щом виждам, че се е облякла, й я подавам.
Тя клати глава.
— Изпий я, Лейла.
Тя взема чашата и отпива.
— Още една глътка. Давай на глътки — настоявам.
Тя отпива отново.
— Него го няма — заявява тя и лицето й се разкривява от болка и мъка.
— Знам. Съжалявам.
— Той беше като теб.
— Така ли?
— Да.
— Ясно.
Това обяснява защо ме е потърсила.
— Защо не ми се обади?
Сядам до нея.
Тя клати глава и очите й отново се наливат със сълзи. Не отговаря на въпроса ми обаче.
— Обадих се на един приятел. Той може да ти помогне. Лекар е.
Тя е изтощена и остава безизразна, но сълзите се търкалят по бузите й и аз не знам какво да направя.
— Търсих те — признавам.
Тя не отговаря, разтреперва се силно.
Мама му стара.
На креслото е метнато одеяло. Завивам я с него.
— Студено ли ти е?
Тя кима.
— Много. — Сгушва се в одеялото, а аз се връщам в стаята на Ана, за да намеря сешоара й.
Включвам го в контакта до канапето и сядам. Вземам възглавница и я поставям на пода между краката си.
— Седни. Тук.
Лейла става бавно, свива се в одеялото и потъва на възглавницата между краката ми. Гледа някъде настрани.
Високият вой на сешоара запълва тишината между нас, докато суша внимателно косата й.
Тя седи тихо. Не ме докосва.
Знае, че не може. Знае, че не е позволено.
Колко пъти съм й сушил косата? Десет ли? Може би дванайсет?
Не помня точния брой, затова се съсредоточавам върху задачата си.
Щом косата й изсъхва, спирам. В апартамента на Ана отново се възцарява тишина. Лейла отпуска глава на бедрото ми и аз не я спирам.
— Вашите знаят ли, че си тук? — питам.
Тя клати глава.
— Свързвала ли си се с тях?
— Не — прошепва тя.
Винаги е била близка с родителите си.
— Сигурно се тревожат за теб.
Тя свива рамене.
— Те не ми говорят.
— Не ти говорят? Защо?
Тя не отговаря.
— Жалко, че не се е получило със съпруга ти.
Тя не казва нищо. На вратата се чука.
— Това сигурно е лекарят. — Ставам и отивам да отворя. Флин влиза, последван от жена в болнично облекло.
— Благодаря ти, че дойде, Джон. — Залива ме облекчение, когато го виждам.
— Лора Фланаган, това е Крисчън Грей. Лора е старшата ни сестра.
Когато се обръщам, виждам, че Лейла се е преместила на канапето, все още увита в одеялото.
— Това е Лейла Уилямс — представям я аз.
Флин коленичи до Лейла. Тя го поглежда безизразно.
— Здравей, Лейла — поздравява той. — Тук съм, за да ти помогна.
Сестрата чака, застанала малко настрани.
— Това са дрехите й. — Соча чувала за боклук до вратата. — Трябва да се изгорят.
Сестрата кима и грабва торбата.
— Искаш ли да дойдеш с мен на едно място, където мога да ти помогна? — пита Флин Лейла. Тя не отговаря, но кротките й кафяви очи търсят моите.