— Трябва да отидеш с лекаря. Ще дойда с теб.
Флин се мръщи, но не казва нищо.
Лейла поглежда от мен към него и кима.
Добре.
— Аз ще я водя — казвам на Флин, протягам ръце и я вдигам. Тя е лека като перце. Затваря очи и отпуска глава на рамото ми, докато я пренасям по стълбите. Тейлър ни чака.
— Ана се прибра у дома, господин Грей… — докладва той.
— Ще говорим по този въпрос по-късно. Оставих си сакото горе.
— Ще го донеса.
— Би ли заключил? Ключовете са в сакото ми.
— Добре, господине.
Навън, на улицата, настанявам Лейла в автомобила на Флин и сядам до нея. Затягам предпазния колан, докато Флин и сестрата сядат отпред. Флин пали автомобила и се влива в натоварения трафик
Докато гледам през прозореца, се надявам Ана да се е върнала в „Ескала“. Госпожа Джоунс ще й сложи нещо за ядене, а когато се прибера, тя ще ме чака. Тази мисъл ме успокоява.
Кабинетът на Флин в частната психиатрична клиника в предградията на Фримонт е спартански в сравнение с кабинета му в центъра: две канапета, едно кресло. Няма камина. Това е всичко. Аз крача напред-назад в малката стаичка, чакам го. Нямам търпение да се върна при Ана. Тя сигурно е ужасена. Батерията на телефона ми е паднала, затова не мога да позвъня нито на нея, нито на госпожа Джоунс. Часът е почти осем. Поглеждам през прозореца. Тейлър е паркирал и чака в джипа. Единственото ми желание е да се прибера у дома.
Да се върна при Ана.
Вратата се отваря и Флин влиза.
— Мислех, че вече си си тръгнал.
— Трябваше да се уверя, че тя ще е добре.
— Тя е болна млада жена, но е спокойна и готова да съдейства. Иска помощ, а това винаги е добър знак. Заповядай, седни. Искам да ми кажеш някои подробности.
Сядам на стола, а той се настанява на едното канапе.
— Какво се случи днес?
Разказвам му всичко случило се в апартамента на Ана преди той да пристигне.
— Ти си я изкъпал, така ли? — пита той изненадано.
— Беше много мръсна. Вонята беше… — Млъквам и потръпвам.
— Добре. Можем да поговорим за това друг път.
— Тя ще се оправи ли?
— Мисля, че да, въпреки че няма гаранции, когато става въпрос за скръб. Това е естествен процес. Ще се поразровя малко по-дълбоко и ще разбера с какво си имаме работа.
— Осигури й всичко, от което има нужда — настоявам.
— Много си щедър при положение, че тя не е твой проблем.
— Тя се обърна към мен.
— Така е — съгласява се той.
— Чувствам се отговорен.
— А не бива. Ще те държа в течение.
— Чудесно. Още веднъж ти благодаря.
— Просто си върша работата, Крисчън.
По пътя към дома Тейлър е мълчалив и замислен. Знам, че е бесен, задето Лейла му се е изплъзнала за пореден път, въпреки мерките, които е предприел: апартаментът на Ана е бил проверен сутринта. Не казвам нищо. Уморен съм и нямам търпение да се върна в „Ескала“. Чантата и мобилният на Ана са все още в колата. Тейлър ми е казал, че тя се е прибрала с Итън. Тази мисъл никак не ми харесва. Представям си я сгушена на креслото в библиотеката, заспала, отпуснала книга в скута си. Сама.
Нямам търпение. Искам да се прибера при момичето си.
Когато спираме в гаража, Тейлър ми напомня:
— Трябва да преразгледаме охраната, след като госпожица Уилямс вече не е заплаха.
— Да, вече няма да имаме нужда от момчетата.
— Ще говоря с Уелч.
— Благодаря ти. — Той паркира и аз слизам бързо, тръгвам към асансьора и не го изчаквам.
Още с влизането усещам, че Ана не е у дома. Чувства се, че е празно.
Къде, по дяволите, се е дянала?
Райън следи движението на охранителните камери. Вдига поглед, когато влизам в кабинета на Тейлър.
— Здравейте, господин Грей.
— Госпожица Стийл прибра ли се?
— Не, господине.
— Мамка му. — Помислих, че е идвала, после пак е излязла. Обръщам се и тръгвам към кабинета си. Тя не си е взела нито чантата, нито телефона. Защо не се е прибрала? Част от мен иска да изпрати целия екип да претърси града и да я открие. Само че откъде да започна?
Мога да позвъня на Кавана. Тейлър каза, че я е оставил с него.
Мама му стара. Итън и Ана.
Идеята никак не ми е по вкуса.
Нямам номера му. Замислям се дали да не позвъня на Елиът, за да го помоля да попита Кейт за номера на брат й, но на Барбадос е след полунощ. Въздишам от безсилие и гледам към града. Слънцето потъва в морето при полуостров Олимпик и хвърля последни отблясъци в апартамента ми. Каква ирония, че цяла седмица наблюдавам тази гледка и се питам къде е Лейла. Сега се питам същото за Ана. Стъмва се. Тя къде е?
Напуснала те е, Грей.
Не, няма начин да повярвам в това.