Госпожа Джоунс чука на вратата.
— Господин Грей?
— Да, Гейл?
— Отрихте я, значи.
Мръщя се. За Ана ли пита?
— Госпожица Уилямс — уточнява тя.
— В известен смисъл. Тя е в болница, където й е мястото.
— Добре. Искате ли да хапнете нещо?
— Не, благодаря. Ще чакам Ана.
Тя остава загледана в мен.
— Направила съм макарони със сирене. Ще ги прибера в хладилника.
Любимите ми макарони със сирене.
— Добре. Благодаря.
— Ще се прибера в стаята си.
— Лека нощ, Гейл.
Тя ми се усмихва със съчувствие и излиза.
Проверявам часа. 10:15.
По дяволите, Ана. Прибирай се.
Къде е тя?
Заминала е.
Не.
Пропъждам тази мисъл и сядам на бюрото, включвам компютъра. Имам няколко имейла, но колкото и да се опитвам, не успявам да се съсредоточа. Притеснявам се все повече за Ана. Къде е тя?
Скоро ще се върне.
Точно така.
Трябва да се прибере.
Звъня на Уелч и оставям съобщение, че Лейла е открита и й е осигурена помощта, от която се нуждае. Прекъсвам и ставам, тъй като не мога да остана на едно място. Каква кошмарна вечер!
Дали да не почета?
В стаята взимам книгата, която чета, и я отнасям в хола. И чакам. И продължавам да чакам.
След десет минути хвърлям книгата на канапето до мен.
Неспокоен съм, а това, че не знам къде е Ана, ме измъчва.
Влизам в офиса на Тейлър. Той е там с Райън.
— Слушам ви, господин Г рей.
— Би ли изпратил едно от момчетата в апартамента на Ана? Искам да проверя дали не се е прибрала там.
— Разбира се.
— Благодаря.
Връщам се на канапето и отново грабвам книгата. Не откъсвам очи от асансьора. Той обаче не издава никакъв звук.
Празен е.
Също като мен.
Празен съм, освен непрекъснато нарастващото безпокойство.
Тя си е заминала.
Тя те е напуснала.
Лейла я е уплашила.
Не. Не мога да повярвам. Това не е в стила й.
Всичко е заради мен. На нея й е писнало.
Каза, че ще се пренесе, но явно е премислила и се е отказала.
Мамка му.
Ставам и започвам да крача. Телефонът ми вибрира. Тейлър е. Не е Ана. Потискам разочарованието си и се обаждам.
— Кажи, Тейлър.
— Апартаментът е празен, господине. Тук няма никой.
Чува се звън. Асансьорът. Обръщам се и Ана влиза с неуверена крачка в хола.
— Тя е тук — сопвам се на Тейлър и затварям. Облекчение. Гняв. Болка. Всичко се смесва в калейдоскоп от чувства, които заплашват да ме задушат.
— Къде беше, по дяволите? — Почти крещя. Тя мига и отстъпва назад. Изчервява се.
— Пила ли си? — питам.
— Малко.
— Казах ти да се върнеш тук. Десет и петнайсет е. Тревожех се за теб.
— Отидох да пийна чаша с Итън, докато ти се грижиш за бившата си. — Изсъсква последната дума, сякаш е отровна.
По дяволите. Тя е бясна.
Ана продължава.
— Не знаех колко време ще останеш с нея. — Вирва брадичка и ме поглежда с огромно възмущение.
Какво?
— Защо говориш така? — недоумявам. Да не би да е решила, че искам да съм с Лейла?
Ана свежда поглед към пода, за да избегне очите ми.
Не е влязла в стаята.
Какво става?
Гневът ми утихва, изместен от безпокойството, което се надига в гърдите ми.
— Ана, какво не е наред?
— Къде е Лейла? — Тя оглежда стаята с ледено изражение.
— В психиатрична болница във Фримонт. — Къде, по дяволите, очаква да е? — Какво има, Ана? — Правя няколко предпазливи стъпки към нея, но тя не помръдва от мястото си, остава студена и дръпната, не приближава към мен.
— Кажи какво има? — настоявам.
Тя клати глава, после заявява:
— Аз не ставам за теб.
Пронизва ме страх.
— Какво? Защо реши така? Как е възможно да си помислиш подобно нещо?
— Не мога да бъда всичко, което искаш.
— Ти си всичко, което искам.
— Като те видях с нея…
Господи.
— Защо ми причиняваш това? Не става въпрос за теб, Ана, а за нея. В момента тя е тежко болна.
— Но аз я усетих — връзката между вас.
— Какво? Не! — Протягам ръка към нея и тя отстъпва назад, отдръпва се от мен, впила е студените си очи в моите, преценява ме и ми се струва, че не харесва онова, което вижда…
— Бягаш ли?
Безпокойството ми нараства, стяга гърлото ми.
Тя поглежда настрани, свива вежди, но не отговаря.
— Недей — шепна умолително.
— Крисчън… Аз… — Тя млъква и мисля, че се опитва да се сбогува. Че си тръгва. Знаех, че ще се случи. Но толкова скоро?
— Не. Не! — Отново съм на ръба на бездната.
Не мога да дишам.
Това е, нали това предвидих още от самото начало.
— Аз… — казва Ана.