Тя ахва.
Как според нея съм се чувствал? Заряза ме, когато почти я молех да остане.
— Каза, че няма да си тръгнеш никога, а при първата трудност се изнесе.
— Кога съм казала, че няма да си тръгна никога?
— Докато спеше. — Преди да отидем да летим. — Това бяха най-успокояващите думи от много отдавна, Анастейжа. Накараха ме да се отпусна.
Тя въздиша шумно. Откритото й, искрено състрадание е изписано по цялото й прекрасно лице, когато посяга към виното. Сега е шансът ми.
Попитай я, Грей.
Задай й единствения въпрос, над който не си си позволил да мислиш: защото знам, че ще изпитам ужас от отговора, какъвто и да е той. Само че съм любопитен. Трябва да разбера.
— Каза, че ме обичаш — прошепвам и едва не се задавям с думите. Не е възможно все още да изпитва същото към мен. Възможно ли е? — Това в миналото ли е вече?
— Не, Крисчън, не е — уверява ме тя, сякаш отново е в изповедалня. Не съм подготвен за облекчението, което ме залива. Но това облекчение е смесено със страх. Това е объркваща комбинация, защото знам, че тя не бива да обича чудовище.
— Добре — прошепвам. Объркан съм. Искам да спра да мисля по този въпрос и сякаш по поръчка сервитьорът ни носи храната.
— Яж — нареждам. Тази жена трябва да се храни.
Тя оглежда порцията си с отвращение.
— Господ ми е свидетел, Анастейжа, ако не ядеш, ще те преметна на коляното си тук, в ресторанта, и това няма да има абсолютно нищо общо със секса. Яж!
— Добре, ще ям. Не е нужно още отсега да вдигаш ръка, за да раздаваш правосъдие. — Тя се опитва да се шегува, но на мен не ми е смешно. Тя се бави. Посяга към приборите с инатливо нежелание, но лапва хапка, затваря очи и се облизва доволно. Щом виждам езика й, тялото ми откликва — вече превъзбудено от целувката в уличката.
По дяволите, не отново! Налагам си да престана на мига. Ще има време за това по-късно, стига тя да каже да. Тя лапва нова хапка, след това още една и аз разбирам, че ще продължи да се храни. Благодарен съм, че вечерята ни разсейва. Отрязвам хапка пържола и лапвам. Не е зле.
Продължаваме да ядем, наблюдаваме се, но не казваме нищо.
Тя не ме прати по дяволите. Това е добре. Докато я наблюдавам, разбирам колко много се наслаждавам на компанията й. Добре, сега съм объркан от противоречиви чувства… но тя е тук. Тя е с мен и се храни. Надявам се да приеме предложението ми. Реакцията й на целувката в уличката беше… първична. Тя все още ме желае. Знам, че можех да я изчукам там и тя нямаше да ме спре.
Тя прекъсва мислите ми.
— Знаеш ли кой пее? — От колоните се лееше лиричният глас на млада жена. Не знам коя е, но и двамата сме единодушни, че е добра.
Докато слушах певицата, се сетих, че айпадът за Ана е у мен. Дано ми позволи да й го дам и да го хареса. Освен музиката, която качих вчера, днес отделих време, за да добавя още неща — снимки на глайдера на бюрото ми и на двама ни на церемонията по случай дипломирането и няколко апа. Това е моето извинение и съм оптимистично настроен, че самото послание, което е гравирано отзад, ще предаде чувствата ми. Дано не реши, че е прекалено сантиментално. Първо трябва да й го дам, но не знам дали ще стигнем до този момент. Потискам една въздишка, защото тя винаги е приемала трудно подаръци от мен.
— Кажи? — настоява тя. Знае, че съм намислил нещо, и не за пръв път се питам дали не ми чете мислите.
Клатя глава.
— Яж.
Наблюдават ме яркосини очи.
— Не мога повече. Ядох ли достатъчно, за да е доволен господинът?
Тя нарочно ли ме предизвиква? Оглеждам лицето й, но тя ми се струва искрена, освен това е изяла повече от половината в чинията. Ако не е яла нищо през изминалите няколко дни, тази вечер хапна достатъчно.
— Наистина преядох — настоява тя.
Сякаш по поръчка телефонът ми вибрира в джоба на сакото и разбирам, че съм получил есемес. Сигурно е от Тейлър, вероятно е близо до галерията. Поглеждам си часовника.
— След малко трябва да тръгваме. Тейлър вече е в града, а и ти трябва да ставаш рано за работа. — Не бях и помислял за това досега. Тя ходи на работа и трябва да се наспива. Май ще се наложи да премисля плановете си и да пренастроя очакванията на тялото си. Мисълта, че ще задържа желанието си, никак не ме радва.
Ана ми напомня, че и аз трябва да ставам за работа.
— Аз мога да мина с много по-малко сън от теб, Анастейжа. Добре поне, че хапна нещо.
— Няма ли да се върнем с „Чарли Танго“?
— Не, нали пих. Тейлър ще ни откара. Освен това така ще си само моя за няколко часа. И ще можем да си поговорим. — И ще мога да направя предложението си.
Наместих се на стола, но така и не ми стана по-удобно. Третият етап от кампанията бе минал гладко, както очаквах.