По дяволите.
Сряда, 15 юни 2011
Не мога да повярвам, че предложих на Ана да се омъжи за мен. Тя не каза не. Но не каза и да. Може и никога да не каже да.
На сутринта ще се събуди и ще се опомни.
Денят започна толкова добре. Но се превърна в истинска катастрофа вечерта, след Лейла.
Добре поне че тя е в безопасност и може да разчита на помощта, от която се нуждае.
Но на каква цена? Ана?
Тя знае всичко.
Тя знае, че съм чудовище.
Въпреки това е все още тук.
Съсредоточи се върху позитивното, Грей.
Апетитът ми е изчезнал също като на Ана и се чувствам изтощен. Каква ужасна вечер.
Това ти причинява тя, Грей. Тя те кара да чувстваш.
Знаеш, че си жив, докато си с нея.
Не мога да я изгубя. Току-що съм я открил.
Объркан и смазан, оставям чинията в мивката и тръгвам към спалнята.
Това ще бъде нашата спалня, ако тя каже да.
Пред банята чувам приглушен звук. Тя плаче. Отварям вратата и я виждам на пода, свита в ембрионална поза, облечена в една от тениските ми. Плаче. Като я виждам така отчаяна, все едно някой ме изритва в корема и ме оставя без дъх. Това е непоносимо.
Пропълзявам по пода.
— Не плачи — шепна и я привличам в скута си. — Моля те, недей да плачеш, Ана. — Тя ме прегръща, притиска се в мен, но по нищо не личи, че ще престане да плаче.
О, любима.
Нежно я галя по гърба, мисля си колко повече ми въздействат сълзите й от онези на Лейла.
Защото я обичам.
Тя е смела и силна. А ето как я възнаградих — разплаках я.
— Съжалявам, бебчо — шепна и я прегръщам, започвам да я люлея, а тя продължава да плаче. Целувам я по косата. Най-сетне плачът й затихва, тя потръпва, разтърсвана от хлипове. Ставам и я вдигам, пренасям я в спалнята и я полагам на леглото. Тя се прозява и затваря очи, докато аз свалям панталоните и ризата си. Оставам по бельо, навличам тениска и гася лампата. В леглото я привличам до себе си. След няколко секунди дишането й става по-дълбоко и разбирам, че е заспала. И тя е изтощена. Не смея да помръдна, да не би да я събудя. Тя има нужда да се наспи.
В тъмното се опитвам да намеря смисъл в случилото се тази вечер. Толкова много неща се случиха. Прекалено много. Наистина бяха прекалено много…
Лейла е застанала пред мен. Тя е призрак и вонята й ме кара да отстъпя крачка назад.
Вонята. Не.
Вонята.
Той мирише. Вони гадно. И на мръсотия. От нея ми се повдига.
Той е луд. Скривам се под масата. Ето те и теб, дребно изродче.
Той има цигари.
Не. Викам мама. Тя обаче не ме чува. Тя лежи на пода.
От устата му излиза дим.
Той се смее.
Стиска ме за косата.
Гори ме. Аз пищя.
Не обичам да ме гори.
Мама е на пода. Спя до нея. Тя е студена. Завивам я с одеялцето си.
Той се връща. Той е луд.
Луд. Тъп. Гадняр.
Разкарай се от пътя ми, тъпо скапано келешче. Удря ме и аз падам.
Заминава си. Заключва вратата. Оставаме само ние с мама.
След това нея я няма. Къде е мама? Къде е мама?
Той държи цигара пред мен.
Не.
Той дърпа от цигарата.
Не.
Притиска я в кожата ми.
Не.
Болката. Миризмата.
Не.
Крисчън!
Отварям очи. Има светлина. Къде съм? В спалнята си.
Ана е станала от леглото, държи ме за раменете, разтърсва ме.
— Ти си отиде, ти си отиде, отиде си! — редя задъхано.
Тя сяда до мен.
— Тук съм. — Поставя длан на бузата ми.
— Нямаше те.
Имам кошмари единствено когато не си тук.
— Отидох да пийна сок. Бях жадна.
Затварям очи, потривам лице и се опитвам да разделя фактите от измислиците. Тя не си е тръгнала. Тук е: милата, прекрасна Ана. Моето момиче.
— Ти си тук. Ох, слава богу! — Хващам я здраво и я притеглям до себе си на леглото.
— Просто отидох да пия сок — повтаря тя, докато я прегръщам. Гали ме по косата и по бузата.
— Моля те, Крисчън. Тук съм. Никъде няма да ходя.
— О, Ана. — Устните ми се стремят към нея. Тя има вкус на портокалов сок… сладостта на дома.
Тялото ми откликва, докато я целувам, ухото й, гърлото, подръпвам долната й устна със зъби, докато галя тялото й. Ръката ми вдига тениската, с която е облечена. Тя потреперва, когато обхващам гърдата й, и стене в устата ми, когато пръстите ми намират зърното й. — Желая те — прошепвам.