Тя ме накара да ревнувам.
Изгубих контрол.
Да. Както обикновено, тя ме извади от релсите. Но аз мога да преобърна нещата и да сключа сделката в автомобила.
Не се отказвай, Грей.
Викам сервитьора и искам сметката, след това звъня на Тейлър. Той отговаря на второто позвъняване.
— Слушам ви, господин Грей.
— „Льо Пикотен“, Северозападно Трето авеню. Затвори — казвам и затварям.
— Колко си груб с Тейлър, а и с повечето хора.
— Просто минавам направо на въпроса, Анастейжа.
— Тази вечер така и не мина на въпроса, да не говорим за направо. Нищо не се е променило, Крисчън.
Затапи ме, госпожице Стийл.
Кажи й. Кажи й веднага, Грей.
— Искам да ти предложа нещо.
— Всичко това започна с предложение.
— Беше различно — уточнявам.
Тя е скептично настроена, мисля си, но може и да е любопитна. Сервитьорът идва и аз му подавам картата си, но така и не откъсвам очи от Ана. Тя поне е заинтригувана.
Чудесно.
Сърцето ми забързва. Дано се съгласи… или буквално съм загубен. Сервитьорът ми подава бележката за подпис. Включвам и умопомрачителен бакшиш и се подписвам със замах. Сервитьорът ми се струва безкрайно благодарен. Пак ме дразни.
Телефонът ми избръмчава и аз преглеждам есемеса. Тейлър е пристигнал. Сервитьорът ми връща кредитната карта и се оттегля.
— Хайде. Тейлър е отвън.
Ставаме заедно и я хващам за ръка.
— Не искам да те изгубя, Анастейжа — шепна и докосвам кокалчетата й с устни. Дишането й става по-плитко.
О, този звук.
Поглеждам лицето й. Устните й са разтворени, бузите поруменели, очите ококорени. Това ме изпълва с надежда и желание. Потискам импулсите си и я извеждам от ресторанта, където Тейлър чака до тротоара в Q7. Сещам се, че Ана може и да не иска да говори, докато той е отпред.
Хрумва ми нещо. Отварям вратата, настанявам я и заобикалям от страната на шофьора. Тейлър излиза, за да ми отвори.
— Добър вечер, Тейлър. Носиш ли си айпода и слушалките?
— Да, господине, никога не излизам без тях.
— Чудесно. Сложи си ги на връщане.
— Разбира се, господине.
— Какво ще слушаш?
— Пучини, господине.
— „Тоска“ ли?
— „Бохеми“.
— Добър избор. — Усмихвам се. Както винаги, той ме изненадва. Винаги съм си мислил, че музикалният му вкус клони към кънтри и рок. Поемам си дълбоко дъх и се качвам в автомобила. Предстои ми да сключа най-голямата сделка в живота си.
Искам я отново в живота си.
Тейлър включва уредбата в автомобила и трогателната музика на Рахманинов се разнася дискретно отзад. За секунда той ме поглежда в огледалото и се включва в ненатоварения вечерен трафик.
Анастейжа ме поглежда, когато се обръщам към нея.
— Както вече ти казах, Анастейжа, имам предложение.
Тя поглежда нервно към Тейлър, точно както предполагах.
— Тейлър не може да те чуе.
— Как така? — Тя ме поглежда недоумяващо.
— Тейлър — повишавам глас. Тейлър не отговаря. Викам го отново, след това се пресягам и го докосвам по рамото. Той сваля едната слушалка.
— Да, господине?
— Благодаря, Тейлър. Няма нищо. Продължавай.
— Добре, господине.
— Сега доволна ли си? Той слуша айпода си. Пучини. Все едно че го няма.
— Ти нарочно ли го накара да го направи?
— Да.
Тя мига изненадано.
— Добре, какво е предложението ти? — пита колебливо.
И аз съм нервен, любима. Започва се. Да не прецакаш нещата, Грей.
Как да започна?
Поемам си дълбоко дъх.
— Първо обаче искам да те попитам нещо. Предпочиташ ли обикновена сладникава връзчица без никакво изчанчено чукане?
— Изчанчено чукане ли? — прописква невярващо тя.
— Да. Изчанчено чукане.
— Не мога да повярвам, че го каза. — Тя отново поглежда притеснено Тейлър.
— Да, но го казах. Отговори ми.
— Харесвам изчанченото ти чукане — прошепва тя.
О, любима, и аз.
Усещам облекчение. Първи етап… добре. Запази самообладание, Грей.
— Така си и мислех. Какво тогава не ти харесва?
Тя мълчи за кратко и аз знам, че ме наблюдава на светлината и сенките на уличните лампи, покрай които профучаваме.
— Заплахата за жестоко и необичайно наказание — признава тя.
— Това пък какво означава?
— Имаш… — Тя се колебае, поглежда Тейлър отново и снишава глас. — Имаш какви ли не пръчки, камшици и джаджи и те ме плашат до смърт. Не искам да ги използваш върху мен.
Това и сам го разбрах.
— Добре, без камшици и пръчки… и без колани — добавям подигравателно.