Тя ме поглежда нетърпеливо.
— Купонът за рождения ти ден ли?
— Не. А защото тогава ще престана да използвам тези боклуци. — Слагам си презерватива.
— Подходящо име — киска се тя.
— Кикотите ли се, госпожице Стийл?
— Не — отвръща тя, но така и не успява да остане сериозна.
— Сега не е моментът да се кикотите. — Вглеждам се в нея и я предизвиквам да се изкиска отново.
— Нали ти харесваше да се кикотя.
— Не сега. Има си време и място за кикотене. Сега не е моментът. Трябва да те накарам да спреш и ми се струва, че знам как.
Бавно влизам в нея.
— Ох — въздиша тя до ухото ми.
Любим се бавно и приятно.
Няма повече кикот.
* * *
Облечен и въоръжен с кафе и огромна торба за боклук, която ми е дала госпожа Джоунс, се отправям към стаята за игра. Предстои ми да свърша нещо, докато Ана се къпе.
Отварям вратата, влизам вътре и оставям кафето. Трябваха ми месеци, докато проектирам и се запася с всичко в тази стая. Сега не знам дали някога ще я използвам отново.
Не му мисли много, Грей.
Изправям се пред причината, поради която съм тук в ъгъла — бастуните и пръчките ми. Няколко са, купувани от цял свят. Прокарвам пръсти по любимия си, направен от палисандрово дърво и най-фина кожа. Купих го в Лондон. Останалите са от бамбук, пластмаса, въглеродно влакно, дърво, велур. Внимателно ги слагам в торбата.
Мъчно ми е, че трябва да си отидат.
Така, признах го пред себе си.
Ана никога няма да им се наслади, просто това не е за нея.
По какво си падаш, Ана?
По книги.
Никога няма да стигнем до бастуните.
Заключвам стаята и се отправям към кабинета си. Щом влизам вътре, поставям бастуните в един шкаф. Ще се заема с тях някой ден, но няма да е точно сега, така че тя няма да ги вижда отново.
Сядам на бюрото и допивам кафето. Знам, че Ана скоро ще е готова за закуска. Преди да отида при нея в кухнята, звъня на Уелч.
— Добро утро, господин Грей.
— Добро утро. Исках да поговорим за Джак Хайд.
Ана е красива и елегантна в сиво. Трябва по-често да носи поли: има страхотни крака. Сърцето ми прелива от радост. От любов. От гордост. И смирение. Това е ново и вълнуващо чувство, което се надявам никога да не приемам за даденост.
— Какво бихте желали за закуска, Ана? — пита я Гейл.
— Само мюсли, благодаря, госпожо Джоунс.
Сяда до мен на плота. Изчервила се е.
Интересно за какво ли мисли? Тази сутрин ли? Снощи? За удължителя?
— Изглеждаш прекрасно — подхвърлям.
— Ти също. — Усмивката й е скромна. Ана добре прикрива откачалката в нея.
— Трябва да ти купим още поли. Всъщност с удоволствие ще те заведа на пазар.
— Чудя се какво ще се случи днес на работа — пита тя и аз знам, че говори за СИП.
— Ще трябва да намерят заместник на оня скапаняк — казвам, но истината е, че не знам. Наложил съм мораториум на наемането на нов персонал, докато не направим одит на целия персонал.
— Надявам се новият ми шеф да е жена.
— Защо?
— Ами защото има по-малка вероятност да възразиш, ако реша да изляза с нея — дразни ме тя.
О, миличка, ти ще се харесаш и на жени.
Госпожа Джоунс поставя омлета ми пред мен и ме разсейва от кратката и изключително приятна фантазия за Ана с друга жена.
— Какво ти е толкова смешно? — пита Ана.
— Ти. Изяж си мюслито докрай, ако няма да ядеш друго.
Тя стиска устни, но посяга към лъжицата и си изяжда закуската.
— Може ли днес да взема сааба? — пита, когато приключва с последната лъжица.
— С Тейлър ще те закараме.
— Крисчън, да не би да купи сааба, за да краси гаража?
— Не. — Разбира се, че не.
— Тогава искам да отида с него на работа. Лейла вече не е заплаха.
Защо всичко се превръща в битка?
Колата е нейна, Грей.
— Щом искаш — примирявам се.
— Разбира се, че искам.
— Ще дойда с теб.
— Какво? Ще се оправя и сама.
Пробвам различна тактика.
— Много искам да дойда с теб.
— Щом ме молиш — съгласява се Ана и кима.
* The LasT Survivors: Daenerys; sqnka*
Ана сияе, очарована е от колата. Не съм сигурен дали слуша какво й казвам. Показвам й запалването на централната конзола.
— Странно място — отбелязва тя, но буквално подскача на седалката и докосва всичко.