— Да не би да поставяш някакви ограничения? — любопитства тя.
— Просто се опитвам да те разбера, да добия ясна представа за онова, което харесваш и не харесваш.
— Като цяло, Крисчън, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш болка, която трудно преглъщам. Правиш го, защото си преценил, че съм прекрачила някаква невидима произволна граница.
По дяволите. Тя ме познава. Видяла е чудовището. Няма да пристъпвам там, за да не скапя сделката. Не обръщам внимание на първата й забележка и се съсредоточавам върху втората.
— Съвсем не е произволна. Правилата са определени.
— Не искам никакви правила.
— Никакви ли?
Мамка му — тя може да ме докосне. Как да се защитя от това? Ами ако направи нещо глупаво и се изложи на риск?
— Никакви — отсича тя и клати глава, за да подчертае казаното.
Добре, въпрос за един милион долара.
— И нямаш нищо против, ако те напляскам?
— С какво ще ме напляскаш?
— С това. — Вдигам ръка.
Тя се намества на седалката и аз усещам как у мен се разгръща сладка радост. Любима, обожавам, когато се гърчиш.
— Не бих казала. Особено с онези сребърни топчета…
Членът ми потръпва при тази мисъл. По дяволите. Кръстосвам крака.
— Да, беше забавно.
— Дори повече от забавно — добавя тя.
— Ще понесеш ли малко болка? — Не успявам да прикрия надеждата в гласа си.
— Сигурно. — Свива рамене.
Добре. Значи можем да изградим връзка около това.
Поеми си дълбоко дъх, Грей, кажи й какви са условията.
— Анастейжа, искам да започнем отново. Да започнем с обикновената сладникава връзчица и може би, след като ми имаш повече доверие, а аз се уверя, че си искрена и ми казваш всичко, ще продължим напред и ще се отпуснем с някои от нещата, които обичам да правя.
Това е.
Мамка му. Сърцето ми блъска; кръвта жужи в тялото ми, пулсира зад тъпанчетата ми, докато чакам реакцията й. Щастието ми зависи от баланса. А тя не казва… нищо не казва! Наблюдава ме. Минаваме под една улична лампа и аз я виждам ясно. Тя ме преценява. Очите й са все още огромни на красивото, изпито и по-тъжно лице.
О, Ана.
— Ами наказанията? — пита най-сетне.
Затварям очи. Не каза не.
— Никакви наказания. Абсолютно никакви.
— Ами правилата?
— Никакви правила.
— Абсолютно никакви ли? Но ти имаш известни нужди и… — Гласът й заглъхва.
— От теб се нуждая много повече, Анастейжа. Последните няколко дни бяха истински ад. Всичките ми инстинкти нашепват да те оставя на мира, защото не те заслужавам… Снимките на момчето… Сега разбирам в каква светлина те възприема. Спокойна, красива, не че не си красива и сега, но докато седиш до мен, виждам болката ти. Много ми е трудно, след като знам, че аз съм човекът, който те е накарал да се почувстваш по този начин…
Това ме убива, Ана.
— Аз обаче съм егоист. Желая те още откакто падна в офиса ми. Ти си изящна, откровена, топла, силна, с чувство за хумор, възхитително невинна; списъкът е безкраен. Изпитвам истинско страхопочитание към теб. Желая те и мисълта, че ще паднеш в обятията на друг, е като нож в тъмната ми душа.
Мамка му. Цветисто, Грей! Много цветисто.
Като обладан съм. Ще я уплаша.
— Крисчън, защо мислиш, че имаш тъмна душа? — повишава глас тя и напълно ме изумява. — Никога не бих казала подобно нещо. Тъжна може би, но ти си добър човек. Това го виждам… ти си щедър, мил си и никога не си ме лъгал. А пък и аз не съм се престарала… Миналата събота изживях истински шок. Беше като внезапно събуждане. Разбрах, че си се старал да ме глезиш и че аз не мога да бъда човекът, който искаш да бъда. След като си тръгнах, ми светна, че физическата болка, която си ми причинявал, е много по-незначителна от болката да те изгубя. Искам да те зарадвам, да ти доставя удоволствие, но е много трудно.
— Ти непрекъснато ми доставяш удоволствие — Тя кога ще го разбере? — Колко пъти трябва да ти го повтарям?
— Никога не знам какво мислиш.
Не знае ли? Мила, ти ме четеш, сякаш съм една от твоите книги, само дето не съм герой. Никога няма да бъда герой.
— Понякога си толкова затворен… като остров си — продължава тя. — Плашиш ме. Затова си мълча. Просто не знам в каква посока ще поеме настроението ти. То се лашка от север на юг и после обратно само за наносекунда. Много е объркващо. Ти не ми позволяваш да те докосна, а на мен много ми се иска да те обичам.
Безпокойство изригва в гърдите ми и сърцето ми започва да блъска. Тя го каза отново: трите въздействащи думи, които не мога да понеса. И докосване. Не, не, не и не. Тя не може да ме докосва. Преди да успея да отговоря, преди тъмнината да ме обгърне, тя разкопчава предпазния си колан и се настанява в скута ми, изненадва ме. Обхваща лицето ми в длани, вглежда се в очите ми и аз спирам да дишам.