— Той не смята, че си садист.
— Така ли? — С Флин имаме различно мнение по този въпрос. Той не може да се постави на мое място. Просто не разбира.
Ана продължава.
— Каза, че този термин не се признавал в психиатрията. Оше от деветдесетте години.
— Мненията ни с Флин се разминават по този въпрос.
— Той каза, че винаги мислиш най-лошото за себе си. Това вече е вярно, знам го. Също спомена за сексуален садизъм — обаче каза, че това било съзнателно избран начин на живот, а не психическо заболяване. Може би това имаш предвид.
Ана, нямаш представа.
Никога няма да разбереш до каква степен съм покварен.
— Така значи, само един разговор с добрия доктор и вече си специалистка.
Тя въздиша.
— Виж, щом не искаш да чуеш какво ми каза Флин, недей да ме питаш.
Добре казано, госпожице Стийл.
Грей, престани да притискаш момичето.
Тя насочва вниманието си към преминаващите автомобили.
По дяволите.
— Искам да знам за какво сте разговаряли — заявявам с тон, който може да мине за примирен. Отклонявам се от 1–5 и се насочвам на запад по Северозападна осемдесет и пета улица.
— Нарече ме твоя любовница.
— Така ли? Е, Флин е много придирчив по отношение на термините, които използва. Според мен това е точно описание, не смяташ ли?
— Възприемаше ли подчинените си като свои любовници?
Любовници ли? Лейла? Сузана? Мадисън? Сещам се за всяка една от подчинените си.
— Не. Те ми бяха сексуални партньорки. Ти си единствената ми любовница. И искам да станеш нещо повече.
— Знам. Просто имам нужда от време, Крисчън. Трябва да осмисля тези последни няколко дни.
Поглеждам я.
Защо не го каза по-рано?
Мога да се примиря с това.
Разбира се, че ще й дам време.
Ще чакам до края на времето, щом е за нея.
Отпускам се и се наслаждавам на шофирането. Намираме се в покрайнините на Сиатъл, но се насочваме на запад към пролива. Струва ми се, че съм преценил времето на срещата и ще хванем залеза над пролива Пюджет.
— Къде отиваме? — пита отново тя.
— Изненада.
Тя ми отправя любопитна усмивка и се обръща към прозореца, за да се огледа.
След десет минути виждам разядената от ръжда метална порта, която познавам от снимката онлайн. Спирам в началото на впечатляваща алея за автомобили и набирам кода. Тежката метална порта се отваря със скърцане.
Поглеждам Ана.
Дали ще хареса мястото?
— Какво има? — пита тя.
— Една идея. — Вкарвам сааба през портата.
Алеята се оказва по-дълга, отколкото съм предполагал. От едната страна виждам неокосена морава. Достатъчно голяма е, за да се направи тенискорт или баскетболно игрище — или и двете.
— Слушай, брат ми, дай да вкараме няколко коша.
— Чета, Елиът.
— С четене няма да изчукаш нито една кака.
— Майната ти.
— Кошчета. Хайде, мой човек — настоява той.
С огромно неудоволствие оставям оръфания „Оливър Туист" и тръгвам след него на двора.
Когато стигаме до внушителния вход и аз паркирам до едно беемве, Ана ме поглежда недоумяващо. Къщата е огромна и изглежда наистина внушителна.
Гася двигателя. Ана е слисана.
— Ще се опиташ ли да подходиш непредубедено? — моля аз.
Тя извива вежди.
— Крисчън, опитвам се да подхождам непредубедено, откакто се запознах с теб.
Това е самата истина. Тя е права. Както винаги.
Брокерката ни чака в просторен вестибюл.
— Добър вечер, господин Грей — поздравява топло и ми подава ръка.
— Добър вечер, госпожице Кели.
— Олга Кели — представя се тя на Ана.
— Ана Стийл — отвръща тя.
Брокерката влиза вътре. Къщата мирише малко на застояло, тъй като не е била използвана от месеци. Само че аз не съм тук, за да гледам интериора.
— Ела. — Хващам Ана за ръка. Проучил съм плана много внимателно и знам точно къде искам да отида и как да стигна. Повеждам я от вестибюла през арка към вътрешен коридор, покрай внушително стълбище и влизаме в някогашния хол.
В другия край са отворени няколко френски врати, което е чудесно, защото тук има нужда да се проветри. Стискам ръката на Ана и я повеждам към най-близката врата към терасата навън.
Гледката е точно толкова впечатляваща, колкото и на снимката: проливът се е ширнал в цялото си величие под залеза. На далечните брегове на остров Бейнбридж, докъдето плавахме миналия уикенд, вече трепкат светлинки, а по-нататък се вижда и полуостров Олимпик.
Небето изглежда безкрайно, а залезът е прекрасен.
С Ана стоим ръка за ръка и се наслаждаваме на великолепната гледка. Лицето й сияе. Харесва й.