— Сигурен ли си, че няма да изтичам с репортаж в „Сиатъл Таймс“?
Прихвам, защото знам колко е срамежлива.
— Да. Имам ти доверие. Ще те смятам за невинна до доказване на противното.
— Подобно — засича ме тя.
— Много се радвам, че носиш рокля.
— Защо тогава не ме докосваш?
— Липсва ли ти моето докосване? — дразня я аз.
— Да — кипва тя.
— Яж.
— Значи няма да ме докоснеш, така ли?
— Няма. — Крия колко се забавлявам.
Тя ме се струва възмутена.
— Само си представи как ще се чувстваш, когато се приберем — добавям. — Нямам търпение да се приберем.
— Ти ще си виновен, ако се възпламеня тук, на седемдесет и шестия етаж. — Тя ми се струва бясна.
— О, Анастейжа! Ще намерим начин да угасим огъня.
Тя присвива очи и лапва хапка. Лавракът е великолепен, а аз съм гладен. Тя се намества и роклята й малко се вдига, разкрива още кожа. Лапва отново, оставя ножа и прокарва ръка по вътрешната страна на бедрото си, а пръстите й го галят.
Играе си с мен.
— Знам какво правиш.
— Знам, че знаете, господин Грей. Тъкмо това е смисълът. — Тя избира аспержа, стиска я между пръстите си, стрелва ме с поглед, топва я в сос холандез и я завърта.
— Няма да си разменим местата, госпожице Стийл. — Вземам й аспержата. — Отвори си устата.
Тя отваря уста и прокарва език по долната си устна.
Изкусително, госпожице Стийл. Много изкусително.
— По-широко — нареждам и тя прехапва долната си устна, но се подчинява, поема аспержата и смуче.
Мама му стара.
Все едно е лапнала члена ми.
Стене тихо, отхапва и посяга към мен.
Спирам я с другата си ръка.
— О, не, недейте, госпожице Стийл. — Поднасям ръката й към устните си и докосвам леко кокалчетата. — Без докосване — тихо я смъмрям и връщам ръката й върху бедрото й.
— Не играеш честно.
— Знам. — Вдигам чашата си с шампанско. — Поздравявам ви с повишението, госпожице Стийл. — Чукваме се.
— Да, случи се доста неочаквано — отбелязва тя и ми се струва малко обезкуражена. Да не би да се съмнява в себе си? Надявам се да не е това.
— Яж — сменям темата аз. — Няма да те заведа вкъщи, докато не си изядеш яденето, а тогава ще празнуваме истински.
— Не съм гладна. Искам друго.
Ана. Ана. Толкова лесно се разсейваш.
— Яж, иначе още сега ще те преметна през коляното си и ще направим шоу на другите гости.
Тя се намества отново и ме кара да си мисля, че напляскването ще е добре дошло, но стиснатите й устни говорят съвсем друго. Посягам за аспержа и я топвам в соса холандез.
— Изяж я — изкушавам я.
Тя я лапва, без да откъсва очи от мен.
— Наистина не се храниш достатъчно. Отслабнала си, откакто се познаваме.
— Искам само да се приберем и да се любим.
Ухилвам се.
— Аз също. Яж.
Тя въздиша примирено и започва да яде. Следвам примера й.
— Чувала ли си се с приятеля си?
— Кой?
— Който е в апартамента ти.
— А, Итън ли? Не и откакто е водил Мия на обяд.
— Работя с бащата на двамата с Катрин.
— Така ли?
— Да. Кавана ми се струва стабилен човек.
— Винаги е бил много добър с мен — отвръща тя и предишните ми мисли за насилствено поглъщане на бизнеса на Кавана отлитат.
Тя довършва вечерята си и оставя ножа и вилицата в чинията.
— Добро момиче.
— А сега какво? — пита тя, без да крие желанието си.
— Сега ли? Тръгваме си. Струва ми се, че имате известни очаквания, госпожице Стийл. Които възнамерявам да удовлетворя, доколкото ми позволяват силите.
— Доколкото… ти позволяват… силите ли? — заеква тя.
Ухилвам се и ставам.
— Не трябва ли да платим?
— Аз съм член на клуба. Ще ми го пишат на сметката. Хайде, Анастейжа, след теб, моля. — Отдръпвам се настрани и Ана става от масата, спира пред мен и приглажда роклята по бедрата си.
— Нямам търпение да се приберем. — Излизам след нея от ресторанта и спирам, за да си кажа няколко думи с оберкелнера.
— Благодаря, Кармайн. Великолепно, както винаги.
— Пак заповядайте, господин Грей.
— Би ли звъннал, за да ни докарат колата отпред?
— Веднага. Лека нощ.
Щом се качваме в асансьора, стискам лакътя на Ана и я изтласквам в ъгъла. Заставам зад нея, докато се качват други двойки.
Дяволите да ги вземат.
Линк, бившият на Елена, също се качва. Облечен е в лайняно кафяв костюм.
Какъв изрод.
— Добър вечер, Грей — поздравява ме той. Кимам и усещам облекчение, когато ми обръща гръб. Фактът, че той е тук, на няколко сантиметра, превръща онова, което искам да направя, в още по-вълнуващо.
Вратата се затваря и аз бързо клякам, преструвам се, че си връзвам връзката на обувката. Поставям ръка на глезена на Ана и докато се изправям, прокарвам ръка по прасеца й, по коляното, по бедрото, стигам до дупето. Голото дупе.