— Обичам те, Крисчън Грей — уверява ме тя. — А ти си готов да направиш всичко това за мен. Не те заслужавам и много се извинявам, че не мога да направя всички тези неща за теб. Може би с времето… не знам… но, да, приемам предложението ти. Къде да подпиша? — Прегръща ме през врата и се притиска до мен, топлата й буза е до моята.
Не мога да повярвам на чутото.
Безпокойството се превръща в радост. Разпростира се в гърдите ми, озарява ме целия, оставя топлина след себе си. Тя ще опита. Отново ще бъде моя. Не я заслужавам, но въпреки това я получавам. Прегръщам я и я притискам силно, заравям нос в ароматната й коса, облекчение и калейдоскоп от пъстри емоции изпълват бездната, която бе зейнала в мен, откакто тя си тръгна.
— О, Ана — мълвя и я притискам, твърде замаян, твърде… доволен, за да кажа каквото и да било друго. Тя се сгушва в ръцете ми, отпуска глава на рамото и слушаме Рахманинов. Замислям се над думите й.
Тя ме обича.
Повтарям думите й в ума си и в онова, което е останало от сърцето ми, и преглъщам възела страх, който е запушил гърлото ми, докато казаното ехти в мен.
Мога да го направя.
Мога да живея с това.
Трябва. Искам да я защитя — и нея, и уязвимото й сърце. Поемам си дълбоко дъх.
Мога да го направя.
Освен докосването. Това не го мога. Трябва да я накарам да разбере — да ограничи очакванията си. Галя я нежно по гърба Тя въздиша и заравя нос в косата ми.
— Докосването е трудно за мен, Анастейжа.
— Знам. И ми се иска да разбера защо е така. — Дъхът й гъделичка врата ми.
Дали да й кажа? Защо й е да знае тези гадости? Моите гадости. Може пък да намекна, да й кажа нещичко.
— Детството ми беше кошмарно. Един от сводниците на надрусаната курва…
— Ето те и теб, малко лайненце.
Не. Не. Не. Не искам да ме гори.
— Мамо! Мамо!
— Тя не може да те чуе, дребен червей. — Стиска ме за косата и ме изтегля изпод масата в кухнята.
— Ох. Ох. Ох.
Той пуши. Миризмата. Цигари. Мръсна миризма. На застояло и гадно. Той е мръсен. Като боклук. Като канавка. Пие гаден алкохол. От бутилка.
— А дори да можеше, хич не й дреме — изкрещява той. Винаги крещи.
Удря ме през лицето. След това отново. И отново.
Не. Не.
Боря се с него. Той обаче се смее. И дърпа от цигарата. Краят на цигарата гори в червено и оранжево.
— Горенето — заявява той.
Не. Не.
Болката. Болката. Болката. Миризмата.
Гори. Гори. Гори.
Болка. Не. Не. Не.
Пищя.
Вия.
— Мамо! Мамо!
Той се смее и не спира. Два зъба му липсват.
Потръпвам, когато спомените и кошмарите ми започват да се носят като дим от хвърлената му цигара, замъгляват мислите ми, повличат ме надолу към време на страх и безпомощност.
Казвам на Ана, че помня всичко, и тя ме притиска по-силно. Бузата й е притисната във врата ми. Топлата й мека кожа е до моята, връща ме към настоящето.
— Тя нараняваше ли те? Майка ти — пита с дрезгав глас Ана.
— Не. Поне не помня. Просто не се интересуваше от мен. Не ме защитаваше от сводника си.
Тя беше жалка, а той изчанчен гадняр.
— По-скоро аз се грижех за нея. Когато тя се самоуби, минаха цели четири дни, докато ни намерят и съобщят… това го помня ясно. — Затварям очи и виждам мътни, избледнели спомени за мама, просната на пода, аз я завивам с одеяло и се сгушвам до нея.
Анастейжа ахва.
— На това му се вика гнуслярска работа.
— До ента степен.
Тя ме целува по врата, притиска нежно устни към кожата ми. Знам, че това не е проява на съжаление. Това е утеха; може би дори разбиране. Милата ми състрадателна Ана.
Притискам я и аз и я целувам по косата, докато тя се намества в прегръдката ми.
Любима, това се случи отдавна.
Изтощението ме надвива. Няколко пълни с кошмари безсънни нощи си казват думата. Уморен съм. Искам да спра да мисля. Тя е моят ловец на сънища. Нямах кошмари, докато тя спеше до мен. Отпускам се назад, затварям очи и не казвам нищо, защото няма нищо повече за казване. Слушам музиката, а когато свършва, нейното тихо равномерно дишане. Тя спи. Тя е уморена. Също като мен. Давам си сметка, че не мога да прекарам нощта с нея. Ако аз заспя, тя няма да спи. Прегръщам я, наслаждавам се на тежестта й върху мен, доволен, че може да спи, докато е върху мен. Не сдържам самодоволната си усмивка. Успях. Върнах си я. Сега просто трябва да я задържа, което ще бъде истинско предизвикателство.