— Излизай! Наведи главата — изревавам и я изблъсквам толкова силно, че тя полита от седалката и пада на земята. Грабвам пожарогасителя до мен, скачам от своята страна и хуквам към задната част на кабината, за да напръскам с въглероден диоксид димящите двигатели.
Пожарът е потушен бързо и аз отстъпвам назад.
Роз, неугледна и много шокирана, се олюлява към мен, докато наблюдавам обзет от ужас „Чарли Танго“, моята радост и гордост. В напълно нехарактерен изблик на чувства Роз ме прегръща и аз застивам на място. Едва тогава забелязвам, че хлипа.
— Недей. Недей. Тихо. Вече сме на земята. В безопасност сме. Извинявай. Много се извинявам.
Прегръщам я за момент, за да я успокоя.
— Ти се справи — говори задавено тя. — Справи се. Мамка му. Крисчън. Ти ни приземи.
— Знам. Направо не мога да повярвам, че и двамата сме живи и здрави. — Отстъпвам от нея и й подавам кърпичка от джоба си.
— Какво стана, по дяволите? — пита тя, докато бърше сълзите си.
— Не знам. — Самият аз недоумявам. Какво всъщност стана, по дяволите? И двата двигателя? Сега обаче нямам време за това. Хеликоптерът може да се взриви. — Да се махаме. Изключих всички системи, но на борда има предостатъчно гориво, за да взриви Сейнт Хелънс, ако стане нещо.
— Нещата ми…
— Зарежи ги.
Намираме се на малко сечище, върховете на някои от боровете липсват. Мирисът на свежи иглолистни, на гориво и острият дим се носят във въздуха около нас. Спираме между дърветата на безопасно разстояние — или поне така си мисля — от „Чарли Танго“ и аз се почесвам по главата.
И двата двигателя?
Рядко се случва и двата да се скапят. След като успях да сваля „Чарли Танго“ непокътнат и използвах пожарогасителите, означава, че двигателите са запазени и ще можем да открием какво се е прецакало.
Само че анализът на катастрофата ще остане за друг път и ще го поверя на Федералната авиационна администрация. В момента двамата с Роз трябва да решим какво да правим.
Избърсвам чело с ръкава на сакото си и едва сега забелязвам, че се потя като скапано прасе.
— Добре поне че чантата и телефонът са в мен — мърмори Роз. — Мама му стара. Нямам покритие. — Тя вдига телефона високо, с надеждата да намери покритие. — Ти имаш ли? Ще дойде ли някой да ни спаси?
— Не ми остана време да пусна сигнал за бедствие.
— Значи няма. — Тя посърва.
Вадя телефона от вътрешния си джоб и ме залива радост, когато чувам подрънкването на подаръка на Ана, но точно сега нямам време да мисля за него. Знам само, че трябва да се върна при нея.
— Когато не се обадя, те ще разберат, че липсваме. Във ФАА имат летателния ни план. — И моят телефон е без покритие. Въпреки това проверявам джипиеса, да не би случайно да работи и да насочи хората към местоположението ни.
— Как предпочиташ, да останем или да тръгваме?
Роз оглежда нервно суровите условия, в които се намираме.
— Аз съм градско момиче, Крисчън. Тук има какви ли не диви животни. Да вървим.
— Намираме се от южната страна на езерото. На два часа път сме от пътя. Може пък там да намерим помощ.
Роз тръгва както е с токчета, но когато най-сетне се добираме до пътя е боса и затова напредваме бавно. За щастие почвата е мека, но не и пътят.
— Наблизо има туристически център — казвам. — Може там да ни помогнат.
— Сигурно са затворили. Минава пет — отвръща Роз с разтреперан глас.
И двамата сме потни и жадни. На нея й е дошло до гуша, а на мен ми се иска да бяхме останали при „Чарли Танго“. Само че един господ знае колко време щеше да отнеме на властите да ни открият.
Часовникът ми показва 5:25 следобед.
— Искаш ли да останем тук и да чакаме? — питам Роз.
— Няма начин. — Тя ми подава обувките си. — Би ли… — И прави жест, сякаш чупи съчки.
— Искаш да счупя токчетата ли? Това е „Маноло“.
— Моля те, просто го направи.
— Добре. — Чувствам, че мъжествеността ми е поставена на карта, и влагам всички сили, за да пречупя първото токче. То се предава след няколко секунди, както и второто. — Заповядай. Ще ти купя нови, когато се приберем.
— Ще ти напомня.