Тя си обува обувките отново и поемаме по пътя.
— С какви пари разполагаш? — питам аз.
— В себе си ли? Около двеста долара.
— Аз имам около четиристотин. Да видим дали някой няма да ни вземе на стоп.
*The LasT Survivors: Daenerys; sqnka*
Спираме често, та краката на Роз да си починат. По едно време предлагам да я нося, но тя отказва. Умълчала се е, но напредва решително. Благодарен съм й, че стиска зъби и не се оставя на паниката, но нямам представа колко време ще издържи.
Чуваме ръмженето на камион. Вдигам ръка с надеждата да спре. Чува се стържене на спирачки и камионът спира наблизо, моторът продължава да ръмжи, чака ни.
— Май си имаме превоз. — Ухилвам се на Роз и се опитвам да съхраня духа й. Усмивката й е отпаднала, но все пак е усмивка.
Брадат младеж с шапка на „Сийхокс“ отваря вратата.
— Добре ли сте бе, хора? — пита той.
— Имали сме и по-добри дни. Накъде сте?
— Връщам този празен таралясник към Сиатъл.
— И ние сме натам. Ще ни откарате ли?
— Дадено. Качвайте си.
Роз се мръщи и шепне:
— Никога нямаше да го направя, ако бях сама. — Помагам й да се качи и се мятам след нея. Вътре е чисто и мирише на нова кола и борова гора, макар да предполагам, че е от ароматизатора, който виси от кукичка на таблото.
— Какво правите тук? — пита човекът, докато Роз се настанява на удобно широко канапе в задната част на кабината. Изглежда чисто ново.
Поглеждам Роз и тя поклаща глава.
— Изгубихме се. Знаете как е — обяснявам уклончиво.
— Добре — отвръща той и разбирам, че не ни вярва, но включва звяра на скорост и потегляме с ръмжене към Сиатъл.
— Казвам се Себ — представя се той.
— Аз съм Роз.
— Крисчън.
Той се навежда и стиска ръцете ни.
— Жадни ли сте?
— Да — отговаряме едновременно.
— Отзад в кабината има хладилник. Вътре има „Сан Пелегрино“.
„Сан Пелегрино“ ли?
Роз вади две бутилки и пием жадно. Не съм имал представа, че газираната вода е толкова вкусна.
Забелязвам микрофон, който виси отгоре.
— Гражданска радиовръзка ли е? — питам.
— Да, ама не работи. А е ново. Тъпа работа. — Той го удря разочаровано с кокалчета. — Целият камион е нов. Това е първото му пътуване.
Затова шофира толкова бавно.
Проверявам часа. 7:35. Батерията на телефона ми е паднала. И на Роз не работи. По дяволите.
— Да имаш мобилен? — питам Себ.
— Как ли пък не. Искам бившата да ме остави на мира. Когато съм в автомобила, сме само аз и пътят.
Кимам.
Мама му стара. Ана сигурно ще се тревожи. Само че ще я разтревожа повече, ако й кажа какво се е случило преди да ме види. А и тя е сигурно в бара. С Хосе Родригес. Надявам се Елиът и Катрин да го държат под око.
Настроението ми се скапва, чувствам се безпомощен и разглеждам пейзажа. Скоро ще излезем на 1–5 и сме на път към дома.
— Гладни ли сте бе, хора? Имам рулца с кейл и киноа в хладилника. Останаха от обяд.
— Много си внимателен, благодаря, Себ.
— Имате ли нещо против да пусна малко музика, докато карам? — пита той, след като доядохме обяда си.
О, по дяволите.
— Няма проблем — отвръща Роз, но долавям, че не е съвсем сигурна.
Себ включва на джаз станция. Нежните звуци на саксофона на Чарли Паркър и „Всичко, което си ти“ изпълват кабината.
„Всичко, което си ти“.
Ана. Дали й липсвам?
Намирам се някъде по пътищата с шофьор, който яде кейл и киноа и слуша готин джаз. Не очаквах денят ми да протече по този начин. Стрелвам Роз с поглед. Тя се е отпуснала на седалката и спи дълбоко. Въздишам облекчено и затварям очи.
Ами ако не бях успял да се приземя?
Господи. Семейството на Роз щеше да бъде съсипано.
И двата двигателя?
Каква е вероятността?
А „Чарли Танго“ мина съвсем наскоро всички рутинни проверки.
Нещо не се връзваше.
Боботенето на камиона е монотонно. Пее Били Холидей. Гласът й ме успокоява като приспивна песен. „Ти си моята тръпка“.
Чарли Танго се носи към земята.
Изтеглям лоста назад.
Не. Не. Не.
Една жена пищи.
Продължава да пищи.
Ана. Пищи.
Не.
Има дим. Задушлив.
Носим се надолу.
Не мога да го спра.
Ана пищи.
Не. Не. Не.
И „Чарли Танго" се блъска в земята.
Нищо.
Чернота.
Тишина.
Нищо.
Будя се неочаквано, задъхан съм. Тъмно е, освен по някоя и друга светлина на магистралата. Намирам се в камиона.