— Как е? — пита Себ.
— Извинявай, заспал съм.
— Няма проблем. Вие двамата сигурно сте страшно скапани. Приятелката ти още спи. — Роз не помръдва на седалката отзад.
— Къде сме?
— Алънтаун.
— Какво? Супер. — Надничам навън и забелязвам, че сме все още на 1–5, но светлините на Сиатъл трепкат в далечината. Покрай нас профучават автомобили. Това май е най-бавното превозно средство, в което съм пътувал някога. — Къде в Сиатъл отиваш?
— На доковете. Кей 46.
— Ясно. Би ли ни оставил някъде? Ще вземем такси.
— Няма проблем.
— Все с това ли си се занимавал?
— Не. По малко от всичко. Но този камион си е мой и сега работя за себе си.
— А-ха. Предприемач.
— Именно.
— И при мен е така.
— Ще ми се един ден да имам много такива. — Той удря с ръка волана.
— Надявам се да го постигнеш.
Себ ни оставя на Юниън Стейшън.
— Благодаря ти, много ти благодаря — казва Роз, докато слиза. Подавам му четиристотин долара.
— Не мога да ти взема парите, Крисчън — заявява Себ, вдига ръка и отказва парите.
— В такъв случай, това е визитката ми. — Вадя визитка от портфейла и му я подавам. — Обади ми се. Ще поговорим за камионите, които искаш да притежаваш.
— Дадено — отвръща Себ, без дори да погледне визитката. — Беше ми приятно.
— Благодаря. Ти ни спаси живота. — След тези думи затварям вратата и му махам с ръка.
— Този е направо невероятен — отбелязва Роз.
— Слава богу, че ни взе. Дай да си намерим такси.
Трябват ни двайсет минути, докато стигнем у Роз, а тя, за щастие, живее близо до „Ескала“.
— Следващия път, когато отиваме в Портланд, може ли да пътуваме с влак?
— Дадено.
— Справи се прекрасно, Крисчън.
— Ти също.
— Ще позвъня на Андреа, за да й кажа, че сме живи.
— На Андреа ли?
— Те ще позвъни на семейството ти. Сигурно се притесняват. Ще се видим утре на партито по случай рождения ти ден.
Семейството ми ли? Те няма да се притесняват за мен.
— До утре.
Тя се навежда и ме целува по бузата.
— Лека нощ.
Трогнат съм. Прави го за пръв път.
Оставам да гледам след нея, докато върви през вътрешния двор на сградата.
— Роз! — чувам писъка на Гуен и тя изскача от двойната врата на входа и прегръща Роз.
Махам и поръчвам на таксито да завие зад ъгъла.
Пред апартамента ми са се насъбрали фотографи. Изглежда, става нещо. Плащам на шофьора, слизам от таксито, навеждам глава и тръгвам към входа.
— Ето го!
— Крисчън Грей.
— Той пристигна!
Светкавиците ме заслепяват, но аз успявам да се вмъкна вътре сравнително безпроблемно. Не е възможно да са тук заради мен. Но може и да са — или някой друг в сградата е заслужил подобно внимание. За щастие асансьорът е свободен. Щом влизам вътре, си свалям обувките и чорапите. Краката ми са изранени и е истинско облекчение да се събуя бос. Поглеждам обувките. Едва ли ще мога да ги нося отново.
Горката Роз. Утре ще има мехури.
Едва ли Ана си е вкъщи. Сигурно е все още в бара. Ще отида да я намеря веднага след като сменя батерията на телефона и си сменя ризата. Може да взема и душ. Свалям си сакото, докато вратата на асансьора се отваря, и влизам във фоайето.
Звукът на телевизора дъни откъм стаята.
Странно.
Влизам в хола.
Цялото ми семейство се е събрало.
— Крисчън! — изписква Грейс и се втурва към мен като тропическа буря, затова пускам сакото и обувките, за да я прегърна. Тя ме прегръща през врата и ме целува неудържимо по бузата, продължава да ме прегръща. Силно.
Какво става, по дяволите?
— Мамо?
— Мислех, че няма да те видя никога повече — хлипа Грейс.
— Ето ме, мамо — уверявам я учудено. Не вижда ли, че съм добре?
— Днес умирах хиляди пъти. — Гласът й пресеква на последната дума и тя се разридава. Прегръщам я по-силно. Никога не съм я виждал в подобно състояние. Моята майка. Прегръща ме. Толкова е хубаво. — О, Крисчън — задавено хлипа тя, заровила лице в шията ми, сякаш никога няма да ме пусне. Затварям очи и я залюлявам нежно.
— Той е жив! — Баща ми излиза от офиса на Тейлър, последван от Тейлър. Карик се втурва към нас с мама и ни прегръща и двамата.
— Татко?
След това към нас се присъединява и Мия. Прегръща ни всички.
Господи!
Семейна прегръдка.
Това не се е случвало никога.
Абсолютно никога!
Карик се отдръпва пръв и бърше очи.
Нима плаче?
Мия и Грейс отстъпват назад.
— Извинявай… — казва Грейс.
— Успокой се, мамо, всичко е наред.
— Къде беше? Какво стана? — разплаква се тя и отпуска глава в ръце, все още разплакана.