— Мамо. — Прегръщам я отново и я целувам по косата. — Тук съм. Добре съм. Просто ми отне адски много време да се прибера от Портланд. Къде е комитетът по посрещането? — Вдигам глава и я виждам. Ококорена и красива. По лицето й се стичат сълзи. Моята Ана.
— Добре съм, мамо — уверявам отново Грейс. — Какво се е случило?
Тя обхваща лицето ми в ръце и ми говори така, сякаш съм все още дете.
— Крисчън, ти изчезна. Летателният ти план… Не се върна в Сиатъл. Защо не се свърза с нас?
— Мислех, че няма да ми отнеме толкова време.
— Защо не позвъни?
— Батерията на джиесема ми падна.
— Защо не спря някъде… да се обадиш за наша сметка?
— Мамо, това е дълга история.
— О, Крисчън! Никога повече не ми причинявай такова нещо! Разбираш ли?
— Да, мамо. — Избърсвам сълзите й с палци и я прегръщам отново. Толкова е хубаво да прегръщам жената, която ме спаси.
Тя отстъпва назад и Мия ме прегръща. Силно. След това ме удря още по-силно в гърдите.
Олеле.
— Да знаеш само как ни уплаши! — изкрещява тя през сълзи. Успокоявам я с факта, че вече съм тук.
Елиът изглежда отвратително загорял и заякнал след почивката. Прегръща ме.
Господи. И ти ли, Бруте? Шляпва ме силно по гърба.
— Радвам се да те видя — прогърмява дрезгаво и разчувствано гласът му.
В гърлото ми се вдига буца.
Това е моето семейство.
Те държат на мен. Мама му стара, те ме обичат.
Всички са били разтревожени за мен.
Семейството на първо място.
Отстъпвам назад и поглеждам Ана. Катрин е застанала зад нея, гали я по косата. Не чувам какво казва.
— А сега ще ида да видя моето момиче — казвам на родителите си, преди да си изпусна нервите. Мама ми отправя сълзлива усмивка и двамата с Карик се отдръпват. Пристъпвам към Ана и тя се надига от мястото си на канапето. Става малко неуверено. Струва ми се, че иска да се увери, че съм истински. Все още плаче, но неочаквано се спуска към мен и попада в прегръдката ми.
— Крисчън! — хлипа тя.
— Шт — прошепвам и я притеглям по-близо, облекчен, че усещам малкото й нежно тяло да себе си. Благодарен съм за всичко, което е тя за мен.
Ана. Любов моя.
Заравям лице в косата й и вдъхвам сладкия й аромат. Тя вдига красивото си обляно в сълзи лице към мен и аз лепвам бърза целувка върху меките й устни.
— Здрасти — прошепвам.
— Здрасти — отвръща тя с дрезгав глас.
— Уплаши ли се?
— Мъничко — подсмърча тя.
— Виждам. — Избърсвам с пръсти сълзите й.
— Мислех… мислех… — задавя се тя.
— Виждам. Шт… Тук съм. Тук съм… — Притискам я отново и я целувам отново. Устните й са винаги толкова нежни, след като е плакала.
— Добре ли си? — пита тя, без да откъсва ръце от мен. Те са навсякъде. Само че аз нямам нищо против; желая докосването й. Тъмнината си е отишла отдавна.
— Добре съм. Тук съм.
— О, слава богу! — Тя ме прегръща през кръста и ме притиска към себе си.
По дяволите. Искам душ. Само че на нея, изглежда, й е все едно.
— Гладен ли си? Искаш ли нещо за пиене? — пита тя.
— Да.
Тя понечва да се отдръпне, но аз не съм готов да я пусна. Прегръщам я и протягам ръка към фотографа, който е застанал наблизо.
— Добър вечер, господин Грей — поздравява Хосе.
— Викай ми Крисчън.
— Добре дошъл, Крисчън. Радвам се, че си добре… и… ъъъ… благодаря, че ми позволи да пренощувам у вас.
— Няма проблем. — Само си дръж ръцете далече от момичето ми.
Гейл ни прекъсва. Изглежда ужасно. И тя е плакала.
Мама му стара. Госпожа Джоунс? Това ме разтърсва.
— Искате ли да ви донеса нещо, господин Грей? — Бърше очите си със салфетка.
— Една бира, ако обичаш, Гейл, будвар, и нещо за хапване.
— Аз ще ти донеса — предлага Ана.
— Не. Остани при мен. — Притискам я още по-силно.
Идва ред на децата на Кавана: Итън и Катрин. Стискам неговата ръка и целувам Катрин по бузата. Тя изглежда добре. Очевидно Барбадос и Елиът са й подействали добре. Госпожа Джоунс се връща и ми подава бира. Отказвам чаша и отпивам дълга глътка.
Има разкошен вкус.
Всички тези хора са тук заради мен. Чувствам се като отдавна изгубен блуден син.
Може и да е така…
— Изненадан съм, че не искаш нещо по-силно — казва Елиът. — Е, какво ти се случи, по дяволите? Аз научих, когато татко ми се обади, за да ми съобщи, че хеликоптерчето ти е изчезнало.
— Елиът! — сгълчава го Грейс.
— Хеликоптер! — Мама му стара, Елиът. Мразя думата „хеликоптерче“. Той много добре го знае. Ухилва се и аз се ухилвам след него.