Първата ми сладникава връзка — кой да предположи? Затварям очи и си представям изражението на Елена, когато й кажа. Тя ще има какво да каже по въпроса, тя винаги има мнение…
— Веднага се вижда, че имаш да ми кажеш нещо.
Осмелявам се да я стрелна с поглед, а алените й устни се извиват в усмивка и тя кръстосва ръце, стиснала в ръка камшик.
— Да, госпожо.
— Може да говориш.
— Спечелих място в „Харвард".
Очите й блестят.
— Госпожо — добавям бързо и свеждам поглед към пръстите на краката си.
— Ясно. — Тя ме обикаля, докато стоя гол в мазето й. Хладният пролетен въздух гали кожата ми, но очакването на онова, което предстои, кара всяко косъмче по тялото ми да настръхва. И това, и ароматът й на скъп парфюм. Тялото ми започва да откликва.
Тя се смее.
— Контрол! — сопва се и камшикът захапва бедрата ми.
И аз се старая, много се старая да овладея тялото си.
— Май трябва да бъдеш възнаграден за добро поведение — мърка тя. Удря ме отново, този път през гърдите, но леко, по-игриво. — Истинско постижение е да те приемат в Харвард, мой скъпи любимецо.
Камшикът изплющява отново, парва ме по задника и краката ми потръпват в отговор.
— Не мърдай — предупреждава тя. И аз заставам прав, очаквам следващия удар. — Значи ще ме напуснеш — прошепва тя и камшикът жарва гърба ми.
Отварям очи и я поглеждам уплашено.
Не. Никога.
— Сведи очи — нарежда тя.
И аз гледам в краката си, докато ме обзема паника.
— Ще ме напуснеш и ще си намериш някоя колежанка.
He. He.
Тя сграбчва лицето ми и ноктите й се забиват в кожата ми.
— Точно така ще стане. — Леденосините й очи пронизват моите, алените устни са извити грозно.
— Никога, госпожо.
Тя се смее и ме отблъсква, вдига ръка.
Но удар така и няма.
Когато отварям очи, пред мен е Ана. Тя гали бузата ми и се усмихва. Обичам те, казва ми.
Събуждам се, в първия момент объркан, сърцето ми се надува като клаксон и не мога да разбера дали е от страх, или от вълнение. Седя на задната седалка на Q7, Ана спи в скута ми.
Ана.
Отново е моя. За момент се чувствам като замаян. Глупава усмивка се разлива по лицето ми и аз клатя глава. Чувствал ли съм се някога така? Вълнувам се за бъдещето. Нямам търпение да разбера докъде ще стигне връзката ни. Какви нови неща ще пробваме. Възможностите са толкова много. Целувам я по косата и отпускам брадичка на главата й. Когато поглеждам през прозореца, забелязвам, че сме стигнали Сиатъл. Тейлър среща погледа ми в огледалото за обратно виждане.
— Към „Ескала“ ли, господине?
— Не, към дома на госпожица Стийл.
Очите му се присвиват.
— Ще пристигнем след пет минути — казва той.
Леле. Почти сме вкъщи.
— Благодаря ти, Тейлър. — Спал съм по-дълго, отколкото мислех, че е възможно на задната седалка на автомобил. Питам се колко е часът, но не искам да преместя ръка, за да видя, тъй като я държа. Поглеждам спящата си красавица. Устните й са леко разтворени, тъмните мигли хвърлят сянка върху лицето. Спомням си как я наблюдавах, докато спеше в „Хийтман“, онзи пръв път. Тогава изглеждаше толкова спокойна; и сега изглежда така. Не искам да я притеснявам.
— Събуди се, любима. — Целувам я по косата. Клепките й трепкат и тя отваря очи. — Здрасти — прошепвам.
— Извинявай — казва тя и се надига.
— Мога цял живот да те гледам как спиш, Ана. — Няма нужда от извинения.
— Казах ли нещо? — Поглежда ме разтревожено.
— Не — уверявам я. — Почти до вас сме.
— Значи няма да ходим у вас? — Изглежда ми изненадана.
— Няма.
Тя изпъва гръб и ме поглежда гневно.
— Защо?
— Защото утре си на работа.
— Хм. — Тя се цупи и веднага усещам разочарованието й. Идва ми да прихна.
— Да не би да си намислила нещо? — шегувам се.
Тя се намества в скута ми.
Леле.
Задържам я с ръце.
— Може и да съм — отвръща тя и гледа настрани, само не и към мен, и ми се струва малко срамежлива. Не се сдържам и прихвам. Тя е смела в толкова много отношения, а в други е толкова стеснителна. Докато я наблюдавам, разбирам, че трябва да я накарам да се отвори за секса. Ако ще бъдем открити един с друг, тя трябва да ми казва как се чувства. Да ми казва от какво има нужда. Искам да е достатъчно честна, за да сподели желанията си. Всички, до едно.