Госпожа Грей.
— Пръстите ми гъбясаха — оплаква се тя и си оглежда ръцете. Поемам ги в моите и целувам всеки пръст.
— Наистина трябва вече да излизаме от душа.
— Тук ми е удобно — отвръща тя.
И на мен, мила. И на мен.
Тя се отпуска на мен и гледа, големите пръсти на краката ми, предполагам, след това се киска.
— Какво ви е толкова смешно, госпожице Стийл?
— Тази седмица беше доста натоварена.
— Така си е.
— Слава богу, че се завърнахте жив и здрав, господин Грей.
— Неочаквано става сериозна.
Можеше да не съм тук.
Мама му стара.
Ако…
Преглъщам и усещам как гърлото ми се свива и си представям как земята приближаваше стремглаво към двама ни с Роз в кабината на „Чарли Танго“. Потръпвам.
— Беше ме страх — признавам.
— Преди ли?
Кимам.
— Значи го представи откъм смешната му страна, за да успокоиш семейството си, така ли?
— Да. Бях прекалено ниско, за да кацна нормално. Обаче някак си успях.
Тя ме наблюдава, на лицето й се е изписал страх.
— Имаше ли голяма вероятност да не успееш?
— Огромна. За няколко ужасни секунди си мислех, че повече няма да те видя. — Това прилича на черно, много черно признание.
Тя се обръща и ме прегръща.
— Не мога да си представя живота без теб, Крисчън. Обичам те толкова много, че чак се страхувам.
Леле.
Само че аз се чувствам по същия начин.
— И аз. Животът ми ще е празен без теб. Обичам те невероятно много. — Прегръщам я по-здраво и я целувам по косата.
— Никога няма да те пусна да си отидеш.
— Не искам да си отида. Никога. — Тя ме целува по гърлото и аз се навеждам да я целуна.
Краката ми започват да изтръпват.
— Хайде да те изсушим и после в кревата. Уморен съм до смърт, а и ти изглеждаш като пребита.
Тя извива вежди.
— Имате нещо да кажете ли, госпожице Стийл?
Тя клати глава и се изправя, чака ме.
Прибираме дрехите, аз вдигам копчетата за ръкавели. Ана оставя мокрите ни дрехи в мивката.
— Ще ги оправя утре.
— Добра идея. — Загръщам я в халат и връзвам кърпа на кръста си. Докато си мием зъбите на мивката, тя ми отправя пенеста усмивка и двамата се опитваме да не се смеем и се залавяме с пастата.
Отново съм на четиринайсет.
Казвам го в добрия смисъл.
Доизсушавам й косата и тя си ляга. Изглежда така, както се чувствам аз, изтощена. Поглеждам отново ключодържателя и любимата си дума, някога създадена на английски.
Дума пълна с надежда и възможности.
Тя каза да.
Ухилвам се и лягам до нея.
— Адски е гот. Най-чудесният подарък за рожден ден, който съм получавал. По-хубав е даже от плаката на Джузепе Денатале[3] с автограф.
— Щях да ти кажа по-рано, но понеже наближаваше рожденият ти ден… Какво се подарява на човек, който има всичко? Реших да ти подаря… себе си.
Слагам ключодържателя на нощното шкафче и се сгушвам до Ана, привличам я до себе си.
— Съвършен е. Като теб.
— Аз изобщо не съм съвършена, Крисчън.
— Подхилвате ли ми се, госпожице Стийл?
— Възможно е — киска се тя.
Наясно съм, Ана. Езикът на тялото ти те издава.
— Може ли да те попитам нещо? — моли тя.
— Разбира се.
— Това, че не се обади на връщане от Портланд, заради Хосе ли беше всъщност? Тревожил си се, че съм тук сама с него, нали?
Може би…
Чувствам се като идиот. Мислех, че тя е в бара и си прекарва добре. Нямах представа…
— Съзнаваш ли, че това е нелепо? — обяснява тя и се обръща към мен, очите й са пълни с упрек. — Че така подложи семейството си и мен на ужасен стрес? Всички адски много те обичаме.
— Нямах представа, че ще се разтревожите толкова.
— Кога ще си го набиеш в дебелата глава, че те обичаме?
— Дебела глава ли?
— Да. Дебела глава.
— Не знаех, че черепът ми е по-дебел от останалите кости в тялото ми.
— Говоря сериозно! Престани да се опитваш да ме разсмееш. Още съм ти сърдита, макар това донякъде да се компенсира от факта, че се прибра жив и здрав, докато аз си мислех… — Млъква и преглъща, след това продължава по-тихо. — Е, знаеш какво си мислех.
Галя я по бузата.
— Извинявай. Права си.
— А и бедната ти майка. Беше много трогателно да те видя с нея.
— Никога не я бях виждал в такова състояние.