Грейс хлипаше.
Мама.
Мама хлипаше.
— Да, обикновено тя е изключително хладнокръвна. Направо ме изуми.
— Виждаш ли? Всички те обичат. Сега сигурно най-после ще повярваш. — Тя ме целува. — Честит рожден ден, Крисчън. Радвам се, че си тук, за да отбележиш този празник с мен. И още не знаеш какво съм ти приготвила за утре… ъъъ… за днес де.
— Още ли има? — Смаян съм. Какво повече бих могъл да искам?
— О, да. господин Грей, обаче ще трябва да изчакате.
Тя се сгушва до мен, затваря очи и след секунди заспива, не мога да повярвам колко бързо заспива.
— Безценното ми момиче. Извинявай. Извинявай, че съм те разтревожил — прошепвам и я целувам по челото. Затварям очи по-доволен от когато и да било в живота си.
Ана, с лъскава коса, широко усмихната, е с мен на „Чарли Танго"
— Да преследваме изгрева.
Тя се смее. Безгрижно. Млада. Моето момиче.
Светлината около нас е златна.
Тя е златна.
Аз съм златен.
Кашлям. Има дим. Димът е навсякъде.
Не виждам Ана. Тя е потънала в дима.
Носим се надолу. Все по-надолу.
Спускаме се. В „Чарли Танго".
Земята се надига, за да ни посрещне.
Затварям очи, чакам удара.
Той така и не идва.
Намираме се в овощната градина.
Дърветата са отрупани с ябълки.
Ана се усмихва, косата й е пусната и се носи на вятъра.
Тя ми подава две ябълки. Червена ябълка. Зелена ябълка.
— Ти избери.
Избери.
Червено. Зелено.
Усмихвам се. Вземам червената ябълка.
По-сладката ябълка.
Ана ме хваща за ръка и тръгваме.
Хванати за ръце.
Минаваме покрай алкохолиците и наркоманите пред магазина за алкохол в Детройт.
Те махат и вдигат кафявите хартиени пликове вместо поздрав.
Покрай „Есклава". Елена се усмихва и маха.
Покрай Лейла. Лейла се усмихва и маха.
Ана взема ябълката ми. Захапва я.
— М-м-м… вкусно. — Облизва се. — Великолепно. Много ми харесва.
— Успях. С дядо.
— Леле. Толкова си способен.
Тя се усмихва и се завърта, косата й лети.
— Обичам те — провиква се тя. — Обичам те, Крисчън Грей.
Събуждам се, стреснат от някакъв сън. Само че в мен се е настанило чувство на задоволство, а обикновено съм ужасен от сънищата си.
Това е той ефектът Анастейжа Стийл.
Ухилвам се и се оглеждам. Тя не е в леглото. Преди да стана, проверявам заредения си телефон. Получил съм прекалено много есемеси, повечето от Сам, но точно сега нямам желание да се разправям с него. Изключвам си телефона и посягам към ключодържателя, за да го разгледам отново.
Тя каза „да“.
Предложението не беше особено романтично.
Права е. Тя заслужава нещо по-добро. След като иска онези глупости със сърцата и цветята, трябва да го направя. Хрумва ми една идея и търся в Гугъл цветарница близо до дома на нашите. Все още не са отворили, затова оставям съобщение на телефонния секретар.
По дяволите. Ще ми трябва пръстен. Още днес.
Ще се оправя с тази работа по-късно.
Междувременно ще отида да потърся Ана. Няма я в банята. Минавам през хола и чувам гласа й. Разговаря с приятеля си. Спирам. Ослушвам се.
— Наистина го харесваш, а? — отбелязва Хосе.
— Аз го обичам, Хосе.
Браво на моето момиче.
— Как няма да го обичаш? — отвръща Хосе и изглежда говори за апартамента ми.
— Много ти благодаря! — възкликва Ана и ми се струва обидена.
Какъв кретен.
— Ей, Ана, майтап бе — опитва се да я успокои Хосе. — Сериозно, майтапя се. Ти никога не си била такова момиче.
Разбира се, че не е била, скапаняко.
— Искаш ли омлет? — пита го тя.
— Естествено.
— И за мен — намесвам се аз и влизам в кухнята. Успявам да изненадам и двамата. — Здрасти, Хосе — поздравявам с кимване.
— Здрасти, Крисчън — отвръща Хосе.
Да, гадино мръсна, чух те как се отнасяш пренебрежително към момичето ми.
Тя ме поглежда странно. Знае какво правя.
— Канех се да ти донеса закуска в леглото — обяснява тя. Отивам при нея, заставам пред фотографа, вдигам брадичката й и я целувам дълго, силно и шумно.
— Добро утро, Анастейжа — прошепвам.
— Добро утро, Крисчън. Честит рожден ден. — Тя ми отправя срамежлива усмивка.