— Нямам търпение да получа втория си подарък — заявявам и тя се изчервява и поглежда нервно към Родригес.
Какво ли е намислила?
Родригес изглежда така, сякаш е захапал лимон.
Чудесно.
— Е, какви са плановете ти за днес, Хосе? — питам в опит да се държа прилично.
— Ще ходя да видя баща ми и Рей, таткото на Ана.
— Те познават ли се? — Веднага се мръщя, щом чувам тази информация.
– Служили са заедно. Бяха изгубили връзка, докато ние с Ана не постъпихме в колежа. Стана много гот, сега са първи приятели. Ще ходим за риба.
— За риба ли? — Той въобще не прилича на риболовец.
— Да, по онова крайбрежие има страхотен улов. Морската пъстърва става доста едра.
— Вярно е. С брат ми Елиът веднъж уловихме една петнайсеткилограмова.
— Петнайсеткилограмова? — възкликва Хосе и ми се струва искрено впечатлен. — Не е зле. Бащата на Ана обаче държи рекорда. Почти двайсет.
— Майтапиш се! Той изобщо не ми е казвал. — Но Рей не е от хората, които се хвалят. Той не е такъв, също като дъщеря си.
— Честит рожден ден, между другото.
— Мерси. Е, къде ходиш на риба?
— Целия северозапад. Любимото място на татко е Скагит.
— Сериозно? И на моя баща. — Отново се изненадвам.
— Той предпочита канадския бряг. Рей пък американския.
— Това не води ли до спорове?
— Да, особено след една-две бири — ухилва се Хосе и аз се настанявам до него на плота. Може пък да не е чак такъв капут.
— Значи баща ти харесва Скагит. Ами ти? — питам го.
— Предпочитам крайбрежните води.
— Така ли?
— Риболовът е по-труден. По-вълнуващ. По-голямо предизвикателство. Обичам морето.
— Спомням си морските пейзажи на изложбата ти. Бяха хубави. Между другото, благодаря ти, че донесе портретите.
Той е притеснен.
— Няма проблем. Ти къде обичаш да ловиш риба?
Разискваме надълго и нашироко предимствата да се лови риба в реки, в езера и в морето. Той е доста запален риболовец.
Ана приготвя закуската и ни наблюдава — щастлива е, струва ми се, че двамата се разбираме.
Поставя пред нас омлети и горещо кафе и сяда, за да яде гранола. Разговорът ни се прехвърля от риболов на бейзбол и аз се надявам двамата с госта да не я отегчаваме. Говорим за предстоящия мач на „Маринърс“ — той е забавен — и аз разбирам, че с Хосе имаме много общо.
Включително това, че обичаме една жена.
Жената, която се съгласи да се омъжи за мен.
Много ми се иска да му кажа, но се въздържам.
След като приключваме закуската, се преобличам бързо в дънки и тениска. Когато се връщам в кухнята, Хосе си мие чинията.
— Ана, беше превъзходно.
— Благодаря ти. — Тя си изчервява, когато чува похвалата на Хосе.
— Трябва да вървя. Ще шофирам до Бандера, за да се видя с баща ми.
— Бандера ли? — питам.
— Да, ще ловим пъстърва в националната гора Маунт Бейкър. В едно от езерата наблизо.
— Кое?
— Долно Тускохачи.
— Това не го знам. Успех.
— Благодаря.
— Поздрави Рей от мен — добавя Ана.
— Добре.
Хванати за ръце, двамата с Ана изпращаме Хосе до фоайето.
— Благодаря за гостоприемството. — Той ми стиска ръката.
— Винаги си добре дошъл — отвръщам. Изненадан съм, че го казвам искрено. Той ми се струва безобиден, като кутре. Прегръща Ана и аз с изненада установявам, че нямам желание да му откъсна ръцете.
— Всичко хубаво, Ана.
— И на теб. Много се радвам, че се видяхме. Другия път ще излезем както трябва — казва тя, когато той влиза в асансьора.
— Само да не забравиш. — Той ни маха и вратата се затваря.
— Виждаш ли, не е толкова лош — настоява Ана.
Може би.
— Само че още иска да ти свали гащите. Но не мога да го обвинявам.
— Крисчън, това не е вярно!
— Стига де, не се прави на скромна! Желае те. Много. — Крисчън, той ми е само приятел, добър приятел.
Вдигам примирено ръце.
— Не искам да се караме.
— И аз.
— Не му ли каза, че ще се женим?
— Не. Мислех, че първо трябва да кажа на мама и Рей.
— Да, права си. А аз… ъъъ… трябва да питам баща ти. Да го помоля за ръката ти.
Тя прихва.
— О, Крисчън, да не живеем в осемнайсети век!
— Такава е традицията.
Не съм и помислял, че ще ми се наложи да искам от някой баща ръката на дъщеря му. Направо невероятно.
— Хайде да го обсъдим по-късно — предлага тя. — Искам да ти дам другия подарък.
Друг подарък ли?
Нищо не може да е по-ценно от ключодържателя.
Усмивката й е хитра, тя захапва долната си устна.
— Пак си хапеш устната — шегувам се аз. Тя ме поглежда игриво, но изпъва рамене, хваща ръката ми и ме тегли към спалнята.