— Хосе ми каза.
— Той е бъбривец. Приятен ден, Крисчън.
— Сега вече е приятен. — Ухилвам се.
— Получих доста неохотната благословия на втория ти баща — съобщавам на Ана в кухнята.
Тя се смее и клати глава.
— Просто Рей се шашна. Трябва да кажа на мама. Само че предпочитам да го направя на пълен стомах. — Махва с ръка към плота, където ни чака храната. Сьомга, картофи, салата и интересен дип. Освен това е избрала вино. Шабли.
— Изглежда супер. — Отварям виното и наливам по една малка чаша.
— По дяволите, ти си отлична готвачка! — Вдигам нетърпеливо чашата си към Ана. Приятното й изражение се стопява и аз си спомням изражението й пред стаята за игри тази сутрин. — Ана? Защо ме помоли да не те снимам?
Тя се мръщи още повече, притеснява ме.
— Какво има? — Гласът ми прозвучава остро и тя скача.
— Намерих твоите снимки — заявява, сякаш е извършила непростим грях.
Какви снимки? В мига, в който изричам думите, разбирам за какво говори. Имам чувството, че съм в кабинета на татко и чакам да ми се накара хубаво за някое прегрешение.
— Сейфа ли си отваряла?
Как, по дяволите, е успяла да го отвори?
— Сейф ли? Не. Не знаех, че имаш сейф.
— Не разбирам.
— В твоя скрин. Кутията. Търсех вратовръзката ти и кутията беше под дънките… онези, които обикновено носиш в стаята с играчките. Освен днес.
Мама му стара.
Никой не бива да вижда тези снимки. Най-малкото Ана. Как са се озовали там?
Лейла.
— Не е онова, което си мислиш. Съвсем бях забравил за тях. Онази кутия е преместена. Мястото на снимките е в сейфа ми.
— Кой я е преместил? — пита тя едва чуто.
— Само един човек би могъл да го направи.
— О! Кой? И какво искаш да кажеш, че не е онова, което си мисля?
Признай си, Грей.
Вече си показал колко си извратен.
Точно така, мила. Петдесет нюанса.
— Ще ти прозвучи цинично, но те са застраховка.
— Застраховка ли?
— Срещу изобличаване.
Наблюдавам изражението й, когато й просветва какво имам предвид.
— О! — Тя затваря очи, сякаш се опитва да заличи казаното. — Да. Прав си — промълвява. — Наистина звучи цинично. — Става и започва да вдига чиниите, за да избяга от мен.
— Ана.
— Те знаеха ли? Момичетата… подчинените?
— Разбира се, че знаеха.
Преди да избяга при мивката, аз я прегръщам.
— Снимките трябва да са в сейфа. Не са за развлечение.
Едно време бяха, Грей.
— Може и да бяха, когато ги направих. Но… вече не означават нищо.
— Кой ги е сложил в скрина ти?
— Може да е била само Лейла.
— Тя знае ли комбинацията на сейфа ти?
Така предполагам.
— Не бих се изненадал. Комбинацията е много дълга и я използвам рядко. Това е единственият номер, който съм си записал и оттогава не съм го променял. Чудя се какво друго знае тя и дали е вадила още нещо оттам. — Ще проверя. — Виж, ще унищожа снимките. Ако искаш, още сега.
— Те са си твои, Крисчън. Прави с тях каквото решиш.
Разбирам, че е обидена и наранена.
Господи.
Ана. Всичко това се е случило преди да се появиш ти.
Обхващам главата й между дланите си.
— Не се дръж така. Не искам онзи живот. Искам нашия живот — заедно. — Знам, че се измъчва и мисли, че не ми е достатъчна. Може би е решила, че искам да правя с нея всички онези неща и да я снимам.
Грей, бъди честен, разбира се, че го искаш.
Само че никога не бих го направил без нейно позволение. Всичките ми подчинени се бяха съгласили да ги снимам.
Нараненото изражение на Ана разкрива уязвимостта й. Мислех, че сме направили крачка напред. Искам я такава, каквато е.
— Мислех, че сутринта сме прогонили всички стари призраци, Ана. Поне така се чувствах. А ти?
Очите й омекват.
— Да. Да, и аз се чувствах така.
— Добре. — Целувам я и я прегръщам, усещам как тялото й се отпуска до моето. — Ще ги унищожа. И след това се налага да поработя. Извинявай, бебчо, но имам адски много работа следобед.
— Няма нищо. Трябва да се обадя на майка ми — заявява тя и се мръщи. — А после ще изляза на пазар и ще ти направя торта.
— Торта ли?
Тя кима.
— Шоколадова?
— Шоколадова ли искаш?
Усмихвам се широко.
— Ще видя какво мога да направя, господин Грей.
Целувам я отново. Не я заслужавам. Надявам се, някой ден, да й докажа обратното.
Ана се оказа права: снимките бяха в скрина. Ще трябва да накарам доктор Флин да разбере дали Лейла ги е преместила. Когато отивам в хола, Ана не е там. Предполагам, че говори с майка си.
Има ирония в това, че седя на бюрото и прекарвам през шредера снимките: остатъци от стария ми живот. Първата е на Сузана, завързана, със запушена уста, на колене на дървения под. Снимката съвсем не е лоша и за кратко се питам какво ли ще каже Хосе по въпроса. Тази мисъл ми се струва забавна, но прекарвам първите няколко снимки през шредера. Обръщам останалите от купчинката така, че да ги виждам, и за дванайсет минути всичките са унищожени.