Все още имаш негативите.
Престани, Грей.
С облекчение откривам, че от сейфа не липсва нищо друго. Обръщам се към компютъра и се заемам с имейлите. Първата ми задача е да пренапиша претенциозното изявление на Сам за катастрофата. Редактирам го — липсва яснота и подробности — и му го връщам.
След това преглеждам есемесите си.
Елена
Крисчън. Моля те, обади ми се. Искам да чуя лично от теб, че си добре.
Есемесът от Елена е пристигнал, докато сме обядвали. Останалите са от снощи и вчера.
Роз
Краката ми са целите в пришки. Но всичко е наред. Надявам се и ти да си добре.
Сам, Връзки с обществеността, ВП
Спешно трябва да говоря с вас.
Сам, Връзки с обществеността, ВП
Господин Грей. Обадете ми се. Спешно е.
Сам, Връзки с обществеността, ВП
Господин Грей. Радвам се, че сте добре. Моля ви
обадете ми се незабавно.
Елена
Слава богу — че си добре. Току-що гледах новините. Моля те, обади ми се.
Елиът
Вдигни телефона, брат ми. Всички сме много притеснени.
Грейс
Къде си? Обади ми се. Тревожа се. Също и баща ти.
Мия
КРИСЧЪН. ПО ДЯВОЛИТЕ. ОБАДИ НИ СЕ.;)
Ана
В клуб „Бънкър“ сме. Моля те, ела. Липсваш ми.
Елена
Нарочно ли ме отбягваш?
Мама му стара. Просто ме остави на мира, Елена.
Тейлър
Господине, фалшива тревога с дъщеря ми.
Връщам се към Сиатъл. Ще съм там към три.
Изтривам всичките. Ще трябва да се разбера с Елена по някое време, но в момента нямам настроение. Отварям баланса на Фред с предвижданията за договора на Кавана.
Ароматът на нещо печено нахлува в кабинета. Устата ми се пълни със слюнка и предизвиква щастливите спомени, които пазя от детството. Това е горчиво-сладко чувство. Надрусаната курва. Пече.
Някакво движение ме разсейва от мислите ми и баланса, който чета. Ана е застанала на прага на кабинета.
— Само ще отскоча до магазина да взема някои продукти — казва ми.
— Добре. — Със сигурност не смята да излиза облечена по този начин.
— Какво има?
— Ще си обуеш ли дънки или нещо друго?
— Това са само крака, Крисчън — подхвърля тя пренебрежително и аз стискам зъби. — Ами ако бяхме на плажа? — опитва се да се измъкне тя.
— Не сме на плажа.
— Щеше ли да възразяваш, ако бяхме?
Щяхме да сме на частен плаж.
— Не.
Тя ми се усмихва палаво.
— Е, просто си представи, че сме там. Чао. — Тя се врътва и хуква.
Какво? Бяга ли?
Докато се усетя, скачам от стола и се втурвам след нея. Забелязвам тюркоазена светкавица, която изскача бързо навън, и аз я следвам през фоайето, но тя е вече в асансьора и вратата се затваря, когато най-сетне я настигам. Тя ми маха отвътре, след това изчезва. Бързината й е толкова прекалена, че ми се иска да се изсмея.
Какво си мислеше, че ще направя?
Клатя глава и се връщам в кухнята. Последния път, когато играхме на гоненица, тя ме напусна. Тази мисъл ме отрезвява. Заставам пред хладилника и си наливам вода, виждам, че тортата ми се охлажда. Навеждам се да я помириша и устата ми отново се пълни със слюнка. Затварям очи и споменът за надрусаната курва се връща.
Мама е вкъщи. Мама е тук.
Сложила си е най-големите обувки и къса, ама много къса пола. Червена е. И лъскава.
Мама има пурпурни петна по краката. Близо до дупето.
Мирише хубаво. Като бонбон.
— Влизай, великане, настанявай се удобно.
С някакъв мъж е. Огромен мъж с огромна брада. Не го познавам.
— Не сега, ларвичке. Мама има компания. Върви си поиграй в твоята стая с количките. Ще ти опека торта, когато приключа.
Тя затваря вратата на стаята.
Чувам звъна на асансьора и се обръщам. Очаквам да се появи Ана, но се оказва Тейлър с двама мъже; единият носи куфарче, а другият, колкото висок, толкова и широк, се движи като бияч.