— Господин Грей. — Тейлър представя по-младия, по-умен мъж, който носи куфарчето. — Това е Луис Астория от „Астория Файн Джуълъри“.
— А, да, благодаря ви, че дойдохте.
— За мен е удоволствие, господин Грей. — Приятен човек. Абаносовите му очи са топли и приятелски. — Ще ви покажа чудесни модели.
— Прекрасно. Да ги прегледаме в кабинета. Заповядайте. Веднага виждам кой платинен пръстен искам. Не е най-големият; нито най-малкият. Той е най-изисканият и най-елегантен с диамант четири карата от най-високо качество, клас D, безупречен. Красив овал, в семпъл обков. Останалите са или прекалено натруфени, или прекалено кичозни — не са подходящи за моето момиче.
— Направихте отличен избор, господин Грей — отбелязва той и прибира чека ми. — Сигурен съм, че годеницата ви ще го хареса много. Ако се налага, можем да оправим размера.
— Още веднъж ви благодаря, че дойдохте. Тейлър ще ви изпрати.
— Благодаря, господин Грей. — Той ми подава кутийката с пръстена и излиза от кабинета заедно с Тейлър. Поглеждам отново пръстена.
Искрено се надявам Ана да го хареса. Слагам го в чекмеджето на бюрото и сядам. Питам се дали да не се обадя на Ана, просто да я чуя, но се отказвам. Вместо това прослушвам отново съобщението й на гласовата поща. Здрасти… ъ-ъ-ъ… аз съм. Ана. Добре ли си? Обади ми се.
Достатъчно ми е да й чуя гласа. Отново се заемам с работа.
Докато говоря по телефона с инженера от „Еърбъс“, гледам през прозореца към небето. То е същото синьо като очите на Ана.
— Значи специалистът от „Юрокоптър“ ще дойде в понеделник следобед, така ли?
— Пътува от Марсилия-Прованс близо до централата ни в Маринян до Париж, след това до Сиатъл. По-рано няма как да пристигне. Имаме късмет, че базата ни в северозападния Пасифик е на Боинг Фийлд.
— Добре, дръжте ме в течение.
— Хората ни ще се заемат с хеликоптера веднага щом го докарате.
— Предайте им, че искам предварителната им оценка или в понеделник вечерта, или във вторник сутринта.
— Разбира се, господин Грей.
Затварям и се връщам на бюрото.
Ана е застанала на прага, наблюдава ме, изглежда малко замислена и притеснена.
— Здрасти — прошепва, когато влиза в кабинета и заобикаля бюрото, за да застане пред мен. Искам да я попитам защо е избягала, но тя ме изпреварва. — Върнах се. Сърдиш ли ми се?
Въздишам и я слагам в скута си.
— Да.
Ти избяга от мен, а последния път, когато го направи, ме напусна.
— Извинявай. Не знам какво ми стана. — Тя се свива в скута ми и опира ръка и глава на гърдите ми. Тежестта на тялото й ме успокоява.
— И на мен. Носи каквото искаш. — Отпускам ръка на коляното й, за да й вдъхна увереност, но щом я докосвам, искам повече. Желанието ми преминава през тялото като електрически ток. Събужда ме, кара ме да се чувствам жив. Прокарвам ръка нагоре по бедрото й. — Пък и тази рокля си има предимствата.
Тя вдига глава и аз се навеждам да я целуна.
Устните ни се докосват, езикът ми дразни нейния и либидото ми се възпламенява като факла. Усещам същото и у нея. Тя стиска главата ми между дланите си и езикът й се опитва да се пребори с моя.
Стена, когато тялото ми реагира, усещам как ставам твърд. Желая я. Имам нужда от нея. Захапвам долната й устна, гърлото, ухото. Тя стене до устните ми и дърпа косата ми.
Ана.
Спускам ципа на панталоните и освобождавам члена си, нагласявам я да седне разкрачена върху мен. Изтеглям дантеленото бельо на една страна, за да не ми пречи, и потъвам в нея. Ръцете й стискат облегалката на стола, проскърцването на кожата я издава. Навела е поглед към мен, когато започва да се движи. Нагоре и надолу. Бързо. Ритъмът й е трескав, неудържим.
В движенията й долавям отчаяние, сякаш иска да се реваншира.
Бавно, мила, бавно.
Поставям ръце на ханша й и забавям движенията й.
По-леко, Ана. Искам да ти се насладя.
Пленявам устата й и тя започва да се движи по-бавно. Само че страстта, която влага в целувката и докосванията, я издава.
О, любима.
Започва по-бързо.
Още по-бързо.
Това иска. Готова е. Усещам я. Издига се все по-високо и по-високо с всяко движение.
Ах.
Отпуска се в ръцете ми и ме повлича със себе си.
— Харесва ми как се извиняваш — прошепвам.
— И на мен — как го правиш ти. — Сгушва се до гърдите ми. — Свърши ли?
— Господи, Ана, още ли искаш?
— Не! Имам предвид работата ти.
— Ще свърша след около половин час — Целувам я по косата. — Чух съобщението ти по гласовата ми поща.