— От вчера.
— Стори ми се разтревожена.
Тя ме прегръща.
— Така е. Не е в твой стил да не отговаряш.
Целувам я още веднъж и оставаме да седим мълчаливо и спокойно. Надявам се винаги да седи така в скута ми. Пасва ми идеално.
Най-сетне тя се размърдва.
— Тортата ти би трябвало да е готова след половин час — казва и става.
— Нямам търпение. Докато я печеше, ухаеше страхотно, даже като че ли ми напомняше за нещо.
Тя се навежда и лепва нежна целувка в ъгълчето на устата ми.
Наблюдавам я как излиза от кабинета и закопчавам дънките, чувствам се… по-лек. Обръщам се отново към прозореца и гледката навън. Късен следобед е и слънцето грее, въпреки че започва да се спуска над пролива. Улиците потъват в сенки. Долу сигурно е вече сумрак, но тук на високо е светло и все още златно. Може би затова живея тук. За да бъда близо до светлината. Стремя се към нея още от дете. Трябваше да се появи една невероятна млада жена, за да ме накара да го разбера. Ана е моята пътеводна светлина.
Аз съм изгубеното й момче, сега вече намерено.
Ана държи глазирана шоколадова торта, която е украсена с една-единствена запалена свещичка.
Пее „Честит рожден ден“ със сладкия си звучен глас и разбирам, че досега не съм я чувал да пее.
Истинска магия.
Духам свещичката, затварям очи и измислям желание.
Искам Ана винаги да ме обича. И никога да не ме напусне.
— Намислих си желание — казвам й.
— Глазурата още не се е втвърдила. Надявам се да ти хареса.
— Нямам търпение да я опитам, Анастейжа.
Тя отрязва две парчета и ми подава едното.
Така.
Божествена е. Глазурата е сладка, тортата влажна, а пък кремът… М-м-м.
— Точно затова искам да се оженя за теб.
Тя се киска — с облекчение, струва ми се — и ме наблюдава как ям.
На път към дома на нашите в Белвю Ана е притихнала. Гледа през прозореца, но от време на време ме стрелка с поглед. Изглежда зашеметяващо в смарагдовозелено.
Тази вечер няма много коли и R8 ръмжи по мост 520. На половината път сме, когато тя се обръща към мен.
— Днес следобед в сметката ми имаше петдесет хиляди долара.
— Е, и?
— Да не би ти да си…
— Ана, ти ще ми бъдеш съпруга. Моля те. Да не се караме по този въпрос.
Тя си поема дълбоко дъх и мълчи, докато минаваме над притъмнелите розови води на езерото Уошингтън.
— Добре — отвръща тя. — Благодаря.
— Няма за какво.
Въздишам облекчено.
Виждаш ли, Ана, не е толкова трудно.
В понеделник ще се погрижа за студентския ти заем.
— Готова ли си да се срещнеш със семейството ми? — Гася двигателя на аудито. Паркирали сме на алеята пред къщата на нашите.
— Да. Ще им съобщиш ли?
— Разбира се. Нямам търпение да видя реакциите им. — Много се вълнувам. Слизам от колата и й отварям вратата.
Тази вечер е хладно и тя се загръща в шала си. Стискам ръката й и я повеждам към входа. Алеята е пълна с автомобили, включително джипа на Елиът. Не очаквах чак толкова голямо парти.
Карик отваря вратата още преди да почукаме.
— Здравей, Крисчън. Честит рожден ден, сине. — Стиска ръката ми и ме привлича в изненадваща прегръдка.
Това никога не се е случвало.
— Ъъъ… благодаря, татко.
— Много се радвам да те видя, Ана. — Прегръща Ана с обич и ние го следваме в къщата. Вътре тракат токчета и аз очаквам Мия да затича по коридора, но вместо нея виждам Катрин Кавана. Струва ми се побесняла.
— Вие двамата! Искам да говоря с вас — ръмжи тя.
Ана ме поглежда недоумяващо и аз свивам рамене. Нямам представа защо се е развилняла Кавана, но я следваме към празната трапезария. Тя затваря вратата и се врътва към Ана.
— Какво е това? — съска тя и размахва пред очите ми някакъв лист. Ана го взема и набързо го преглежда, след това стреснатите й очи срещат моите.
Какво става, по дяволите?
Ана застава между мен и Катрин.
— Какво е това? — питам предпазливо.
Ана не ми обръща никакво внимание, докато отговаря на Кавана.
— Кейт! Това няма нищо общо с теб. — Катрин е изненадана от реакцията й.
Ама за какво, по дяволите, говорят те двете?
— Какво е това, Ана?
— Просто ни остави, Крисчън, моля те.
— Няма. Покажи ми го. — Протягам ръка и тя с нежелание ми подава листа.
Имейл отговорът й за договора.
Мама му стара.
— Какво е правил с теб? — пита Катрин, без да ми обръща внимание.
— Не е твоя работа, Кейт — отвръща възмутено Ана.
— Откъде го взе? — питам аз.
Кавана се изчервява.
— Това няма значение. — Аз обаче я пронизвам със смразяващ поглед и тя продължава. — Беше в джоба на едно сако, което предполагам, е твое. Намерих го в спалнята на Ана, висеше на вратата. — Продължава да ми се мръщи, готова за битка.