Мама се обръща към мен и аз нямам сили да извърна поглед.
На лицето й са изписани болка и мъка.
Тя не казва нищо. Гледаме се. В стаята се възцарява потискащо, непоносимо мълчание.
Най-сетне тя заговаря. Властно.
— Ана, преди да ти го оставя, имаш ли нещо против да ми дадеш една-две минути насаме със сина ми?
— Не, разбира се — прошепва Ана, излиза и затваря вратата.
Мама ме гледа строго, мълчи, гледа ме така, сякаш ме вижда за пръв път.
Вижда чудовището, което е отгледала, но не е създала.
Мамка му.
Яко съм загазил. Скалпът ми потръпва в знак на съгласие и усещам как кръвта се оттича от лицето ми.
— Откога, Крисчън? — пита тихо тя. Познавам добре този тон — това е затишие пред буря.
Колко е чула?
— Няколко години — мънкам. Не искам тя да знае. Не искам да й казвам. Не искам да я нараня, а знам, че ще стане. Знам го още от петнайсетгодишен.
— На колко години беше?
Преглъщам и сърцето ми думти като машина от Формула едно. Трябва да съм много внимателен. Не искам да създавам неприятности на Елена. Гледам мама и се опитвам да преценя как ще реагира. Дали да я излъжа? Мога ли да я излъжа? Част от мен знае, че съм я лъгал всеки път, когато съм се виждал с Елена, а съм казвал, че отивам да уча с приятел.
Погледът на мама ме пронизва.
— Кажи ми. На колко години беше, когато започна всичко това? — пита тя през стиснати зъби. Чувал съм този глас само в няколко случая и знам, че съм обречен. Тя няма да ме остави, докато не получи отговор.
— На шестнайсет — прошепвам.
Тя присвива очи и наклонява глава на една страна.
— Я още веднъж. — Гласът й е леденостуден.
По дяволите. Откъде знае?
— Крисчън — предупреждава ме тя.
— На петнайсет.
Тя затваря очи, все едно съм я наръгал, и закрива устата си с ръка, за да заглуши ридание. Когато ги отваря, те са пълни с болка и непролети сълзи.
— Мамо… — Опитвам се да измисля какво да кажа, за да отнема болката. Пристъпвам към нея, но тя вдига ръка, за да ме спре.
— Крисчън, в момента съм ти бясна. Предлагам да не пристъпваш по-близо.
— Как разбра? Че излъгах?
— За бога, Крисчън — аз съм ти майка — сопва се тя и една сълза потича по бузата й.
Усещам как се изчервявам, чувствам се глупаво и малко раздразнен. Единствено мама може да ме накара да се чувствам така. Моята майка. И Ана.
Мислех, че съм по-добър лъжец.
— Да, трябва да се засрамиш. Колко време продължаваше тази работа? Колко време си ни лъгал, Крисчън?
Свивам рамене. Не искам тя да знае.
— Кажи ми! — настоява тя.
— Няколко години.
— Години! Години! — изкрещява тя и аз трепвам. Тя крещи толкова рядко.
— Не мога да повярвам. Тази шибана мръсница!
Ахвам. Никога не съм чувал Грейс да говори така. Шокиран съм.
Тя се обръща и тръгва към прозореца. Аз не помръдвам от мястото си. Като парализиран съм. Нямам думи.
Мама току-що изруга.
— И като си помисля колко пъти е била тук… — Грейс пъшка и скрива лице в ръцете си.
Не издържам повече. Пристъпвам към нея и я прегръщам. За мен е нещо ново да прегърна мама. Притискам я към гърдите си и тя се разплаква.
— Тази седмица вече мислех веднъж, че си мъртъв, а сега това — хлипа тя.
— Мамо — не е каквото си мислиш.
— Хич не ми приказвай, Крисчън. Чух какво каза. Че тя те е научила да се чукаш.
Ето пак!
Трепвам — това е толкова нетипично за нея. Тя не ругае и не използва мръсни думи. Ужасно е като си помисля, че имам нещо общо. Мисълта, че съм наранил Грейс, ме съсипва. Никога не съм искал да я нараня. Тя ме спаси. Същевременно ме притискат срам и съжаления.
— Знаех, че нещо стана с теб, когато беше на петнайсет. Значи тя е била причината. Затова се успокои така изведнъж, сякаш се съсредоточи. О, Крисчън. Какво ти е направила?
Мамо! Защо реагираш чак толкова разпалено? Да й кажа ли, че Елена ме вкара под контрол? Не е нужно да й го казвам сега.
— Да — прошепвам.
Тя стене.
— О, Крисчън. Напивала съм се с тази жена, изливала съм пред нея душата си толкова много пъти. И като си помисля…
— Връзката ми с нея няма нищо общо с вашето приятелство.
— Не ми пробутвай тези простотии, Крисчън! Тя е потъпкала доверието ми. Тя е малтретирала сина ми! — Гласът й пресеква и тя отново скрива лице в ръцете си.
— Мамо, съвсем не беше така.
Тя отстъпва назад и ме перва по главата, кара ме да се наведа.
— Нямам думи, Крисчън. Наистина нямам думи. Къде сбърках?
— Мамо, вината не е твоя.
— Как да не е? Как започна всичко? — Тя вдига ръка и продължава бързо: — Не искам да знам. Какво ще каже баща ти?