Поемам си дълбоко дъх.
— Не исках да те нараня, мамо.
— Знам. Върви.
Навеждам се и я целувам нежно по челото, изненадвам я.
Излизам от стаята, за да намеря Ана.
Мама му стара.
Ана не е в кухнята.
— Здрасти, брат ми, искаш ли една бира? — пита Елиът.
— След малко. Търся Ана.
— Да не би да се е опомнила и да е избягала?
— Майната ти, Лелиът.
Няма я и в хола.
Нали не си е тръгнала?
В моята стая. Тичам по стълбите. Тя е на площадката. Стигам на най-горното стъпало и спирам, когато погледите ни се изравняват.
— Здрасти.
— Здрасти — отвръща тя.
— Безпокоях се…
— Знам — прекъсва ме тя. — Извинявай, не можех да участвам в празника. Просто трябваше да се махна, нали разбираш. Да помисля. — Тя ме гали по бузата и аз притискам буза в ръката й.
— И реши да го направиш в моята стая ли?
— Да.
Заставам до нея, протягам ръце и се прегръщаме. Тя мирише страхотно… успокояващо дори.
— Съжалявам, че трябваше да изтърпиш всичко това.
— Ти не си виновен, Крисчън. Но тя защо беше тук?
— Елена е семейна приятелка.
— Вече не. Как е майка ти?
— В момента ми е адски сърдита. Много се радвам, че си тук и че има тържество. Иначе лошо ми се пишеше.
— Толкова ли е ядосана?
Направо смазващо.
— Можеш ли да я обвиняваш? — пита Ана.
Замислям се за момент. Най-добрата й приятелка е чукала сина й.
— Не.
— Може ли да седнем някъде?
— Естествено. Тук ли?
Ана кима и сядаме на най-горното стъпало.
— Е, как се чувстваш? — пита тя.
Въздишам дълбоко.
— Освободен. — Свивам рамене и знам, че това е истината. Сякаш от плещите ми се е вдигнал товар. Няма повече да се притеснявам какво мисли Елена.
— Наистина ли?
— Нашите делови отношения приключиха. Край.
— Ще закриеш ли салоните за красота?
— Не съм чак толкова отмъстителен, Анастейжа. Ще й ги подаря. В понеделник ще говоря с адвоката си. Поне това й дължа.
Тя ме поглежда любопитно.
— И край с госпожа Робинсън, така ли?
— Край.
Ана се ухилва.
— Съжалявам, че я изгуби като приятел.
— Сериозно?
— Не — признава тя язвително.
— Ела. — Изправям се и й подавам ръка. — Да се присъединим към тържеството в наша чест. Може даже да се напия.
— Ти изобщо напиваш ли се?
— Не съм се напивал от тийнейджър. — Слизаме по стълбите. — Яла ли си?
Ана ме поглежда гузно.
— Не.
— А трябва. Ако се съдеше по вида на Елена и вонята, която се носеше от нея, си я заляла с един от смъртоносните коктейли на баща ми.
— Крисчън, аз…
Вдигам ръка.
— Недей да спориш, Анастейжа. Ако ще пиеш — и ще заливаш бившите ми с алкохол, — трябва да ядеш. Това е правило номер едно. И ми се струва, че водихме този разговор още след първата ни нощ заедно.
Представям си я как се беше отпуснала в леглото ми в „Хийтман“, без да чува и вижда нищо. Спираме в коридора и аз галя лицето й, пръстите ми проследяват линията на челюстта.
— Лежах буден часове наред и те гледах как спиш — прошепвам. — Може още тогава да съм се влюбил в теб. — Навеждам се и я целувам и тя се разтапя до мен.
— Трябва да ядеш. — Побутвам я към кухнята.
— Добре — съгласява се тя.
След като се сбогувам с доктор Флин и съпругата му, затварям вратата.
Най-сетне мога да остана насаме с Ана. Останало е единствено семейството. Грейс е пила прекалено много и се е затворила в кабинета, за да съсипе „Ще оцелея“ на караоке машината заедно с Мия и Катрин.
— Можеш ли да я обвиняваш? — пита Ана.
Присвивам очи.
— Подхилвате ли ми се, госпожице Стийл?
— Да.
— Какъв ден само!
— Крисчън, напоследък всеки ден с теб е такъв.
— Основателна забележка, госпожице Стийл. Ела, искам да ти покажа нещо.
Водя я по коридора към кухнята.
Карик, Елиът и Итън Кавана се карат заради „Маринърс“.
— На разходка, а? — многозначително подхвърля Елиът, когато се насочваме към френските врати, но аз му показвам среден пръст и не му обръщам никакво внимание повече.
Нощта е приятна. Повеждам Ана по каменните стъпала към моравата, където тя сваля обувките си и спира за момент, за да се възхити на гледката. Лунният сърп е високо над залива, хвърля блестяща сребърна пътека по водата. Сиатъл е осветен и примигва в далечината.
Вървим хванати за ръце към навеса за лодки. Осветен е и отвътре, и отвън, и тази примамлива светлина ни води.
— Искам утре да отида на черква, Крисчън — казва Ана.
— О?
Кога за последен път съм ходил на черква? Спомням си информацията за нея, но не помня да е била религиозна.