Тейлър прочиства гърло и ме стрелва с поглед в огледалото за обратно виждане.
— Ще чакам отвън, господине — уведомява ме и аз се изненадвам. Той слиза от автомобила преди да успея да го спра.
Може би напрежението, което излъчвам, му е повлияло повече, отколкото мислех. Толкова ли ми личи? Може пък и той да е напрегнат. Въпросът е защо. Може би защото му се налага да търпи настроенията ми, които непрекъснато се менят през изминалата седмица, а и аз знам, че не съм лесен.
Днес обаче е различно. Има надежда. Днес е първият продуктивен ден, откакто тя ме напусна, или поне така ми се струва. Оптимизмът ми помогна да изкарам срещите с ентусиазъм.
Десет часа, докато я видя. Девет. Осем. Седем… Търпението ми е подложено на изпитание от часовника, който тиктака и приближава времето до часа, в който ще се събера отново с госпожица Анастейжа Стийл.
А сега, докато седя тук, сам, и чакам, решителността и самоувереността, които ме държаха цял ден, се изпаряват.
Може да е решила нещо друго.
Дали ще се съберем отново? Да не се окаже, че просто ще я закарам до Портланд?
Отново поглеждам часовника.
5:38.
Мамка му. Защо времето минава толкова бавно?
Колебая се дали да не й изпратя имейл, за да й кажа, че съм отвън, но докато вадя с неумели пръсти телефона, забелязвам, че не съм откъснал очи от входната врата. Отпускам се назад и прехвърлям наум последните й имейли. Знам ги наизуст, всичките звучат приятелски, сбити са, но няма и следа от намек, че й липсвам.
Май само ще я закарам.
Пропъждам тази мисъл и отново впивам очи във вратата, опитвам се да й наложа със силата на волята си да се появи.
Анастейжа Стийл, чакам.
Вратата се отваря и сърцето ми подскача и се разтупква лудо, но след това бързо се предава на разочарованието. Не е тя.
По дяволите.
Винаги ме е карала да чакам. Суха усмивка плъзва по устните ми: чаках в „Клейтън“, в „Хийтман“ след фотосесията, чаках и когато й изпратих книгите на Томас Харди.
Тес…
Питам се дали все още ги пази. Искаше да ми ги върне; искаше да ги даде за благотворителност.
Не искам нищо, което ще ми напомня за теб.
Образът на Ана се отпечатва в ума ми: тъжното й пребледняло лице носи отпечатъка на болка и объркване. Не искам този спомен. Болезнен е.
Направих я толкова нещастна. Прекалих, действах прекалено бързо. Всичко ме изпълва с отчаяние, което стана прекалено познато, откакто тя си тръгна. Затварям очи и се старая да се съсредоточа, но съм изправен пред най-дълбокия си, най-тъмен страх: тя е срещнала друг. Тя дели малкото си бяло легло и красивото си тяло с някой скапаняк.
По дяволите, Грей. Мисли позитивно.
Престани. Не всичко е изгубено. Скоро ще я видиш. Плановете ти са добри. Ще я спечелиш отново. Отварям очи, гледам входа през прозореца и настроението ми вече е черно като тъмните стъкла на аудито. Още хора излизат от сградата, но Ана не е сред тях.
Къде е?
Тейлър крачи отвън и поглежда към входа. Господи, той изглежда точно толкова нервен, колкото се чувствам аз. На него пък какво му става?
Часовникът ми показва 5:43. Тя ще излезе всеки момент. Поемам си дълбоко дъх и подръпвам маншетите, след това се опитвам да изпъна вратовръзката, но забелязвам, че не съм си сложил. По дяволите. Прокарвам ръка през косата си и се опитвам да прогоня съмненията, но те продължават да ме измъчват. За да я откарам ли се съгласи? Липсвал ли съм й? Ще иска ли да се съберем? Има ли друг? Нямам представа. По-зле е, отколкото когато я чаках в бар „Марбъл“, и не пропускам да забележа иронията. Мислех си, че това е най-голямата сделка, която договорих с нея, а не излезе както очаквах. Нищо не излиза според очакванията ми с госпожица Анастейжа Стийл. Паниката отново присвива стомаха ми. Днес трябва да договоря още по-голяма сделка.
Искам да си я върна.
Тя каза, че ме обича…
Сърцето ми забързва в отклик на адреналина, който пулсира в тялото ми.
Не. Не. Не мисли за това. Не е възможно да изпитва това към мен.
Успокой се, Грей. Съсредоточи се.
Поглеждам отново към входа на СИП и я виждам, върви към мен.
Мамка му.
Ана.
Шокът отнема дъха от тялото ми също като ритник в слънчевия сплит. Под черното яке е облякла една от любимите ми рокли, пурпурната, и черни ботуши на висок ток. Косата й блести на слънцето в ранната привечер, разстила се при всеки порив на вятъра, докато тя идва. Нито дрехите, нито косата задържат вниманието ми. Лицето й е бледо, почти прозрачно. Има тъмни кръгове под очите и е по-слаба.