— Значи сега си мой шеф — сумти тя.
— Формално съм шеф на шефа на твоя шеф.
— Формално това също е тежка аморална простъпка — фактът, че се чукам с шефа на шефа на моя шеф.
— И в момента се караш с него. — Свъсвам вежди.
— Защото е пълен задник.
Задник. Задник!
Тя ме нарича с обидни имена. Единствените хора, които го правят, са Мия и Елиът.
— Задник ли? — Да. Може и да съм. Неочаквано ми идва да прихна. Анастейжа ме нарече задник — Елиът щеше да одобри.
— Да. — Тя се старае да остане бясна, но устата й се извива в ъгълчетата.
— Задник! — повтарям и не успявам да скрия усмивката си.
— Не ме разсмивай, когато съм ти бясна! — изкрещява тя и макар много да се старае, не успява да остане сериозна. Отправям й най-прекрасната си хилядаватова усмивка и тя прихва спонтанно, а аз се чувствам като исполин.
Успех!
— Това, че се хиля като луда, не значи, че не съм ти адски сърдита — заявява тя, докато се киска. Навеждам се напред, заравям лице в косата й и вдъхвам дълбоко. Ароматът и близостта й събуждат либидото ми. Желая я.
— Както винаги, госпожице Стийл, вие сте неочаквана. — Свеждам поглед, радвам се на поруменялото й лице и грейналите й очи. Колко е красива. — Е, ще ме поканиш ли вътре, или ще ме изпъдиш, задето съм упражнил демократичното си право на американски гражданин, предприемач и потребител да си купя каквото си искам, по дяволите?
— Разговарял ли си с доктор Флин за това?
Избухвам в смях. Все още не. Той направо ще ме разбие.
— Ще ме поканиш ли, или няма, Анастейжа?
В първия момент тя се колебае и сърцето ми полудява. След това обаче прехапва устна, усмихва се и ми отваря вратата. Давам знак на Тейлър да потегля и следвам Ана нагоре, наслаждавам се на прекрасното й дупе. Бедрата й се полюшват нежно, докато се качва по стъпалата, това е невероятно прелъстително — още повече че тя няма представа, че е толкова привлекателна. Вродената й сексуалност блика от невинността й: желанието й да експериментира, способността й да се доверява.
По дяволите. Надявам се, че все още мога да разчитам на доверието й. Все пак аз я отблъснах. Ще трябва да се постарая много, за да го възстановя. Не искам да я изгубя отново.
Апартаментът й е спретнат, подреден, но си личи, че не се използва редовно, че не живее непрекъснато в него. Напомня ми за галерията: стари тухли и дърво. Кухненският остров, изграден от цимент, е гол, модерен. Харесва ми.
— Приятна квартира — отбелязвам одобрително.
— Родителите на Кейт са й я купили.
Еймън Кавана глези дъщеря си. Мястото е елегантно, направил е добър избор. Дано Катрин го оценява. Обръщам се към застаналата до островчето Ана. Питам се как ли се чувства, след като живее с толкова богата приятелка. Сигурен съм, че плаща нещо… но е трудно да свириш втора цигулка на Катрин Кавана. Може пък да й харесва или да е трудно. Със сигурност не пилее пари за дрехи. Но аз промених това; в „Ескала“ съм напълнил цял гардероб за нея. Питам се какво ли ще каже по този въпрос. Най-вероятно пак ще ми го изкара през носа.
Сега не е моментът да мислиш по този въпрос, Грей.
Ана ме наблюдава, очите й са потъмнели. Тя облизва долната си устна и тялото ми се взривява като заря.
— Ъъъ… искаш ли нещо за пиене? — пита тя.
— Не, Анастейжа, благодаря. — Искам теб.
Тя сплита пръстите на ръцете си; изглежда, не знае какво да прави и ми се струва малко нервна. Все още ли я притеснявам? Тази жена е в състояние да ме накара да падна на колене, а е нервна.
— Какво ти се прави, Анастейжа? — питам и пристъпвам към нея, а очите ми не се откъсват от нейните. — Знам на мен какво ми се прави.
И можем да го направим тук или в спалнята ти, или в банята, все ми е едно — просто те искам. На мига.
О, това звучи страхотно.
И ти ме желаеш, любима.
Знам го.
Усещам го.
Тя се обляга на островчето и няма накъде да помръдне.
— Още съм ти сърдита — натяква тя, но гласът й потреперва тихо. Изобщо не ми се струва сърдита. Може би малко нацупена. Но не и сърдита.
— Знам — съгласявам се и й отправям жадна усмивка. Тя се ококорва.
О, мила.
— Искаш ли нещо за ядене? — прошепва.
Кимам бавно.
— Да. Теб.
Изправям се над нея и се вглеждам в очи потъмнели от желание, усещам топлината на тялото й. Прогаря ме. Искам да се потопя в него. Да се гмурна. Искам да я накарам да пищи и да стене, да вика името ми. Искам да си я върна и да залича спомена за разрива помежду ни.
Искам да я направя моя. Отново.
Преди това обаче има по-важни неща.
— Яла ли си днес? — Трябва да ми каже.