— Изядох един сандвич на обяд.
Би трябвало да е достатъчно.
— Трябва да се храниш — натяквам аз.
— В момента наистина не съм гладна… за храна.
— А за какво сте гладна, госпожице Стийл? — Навеждам глава така, че устните ни почти се докосват.
— Струва ми се, че знаете, господин Грей.
Тя не греши. Потискам стона си и ми е нужен целият ми самоконтрол, за да не я сграбча и да не я метна на плота на островчето. Само че бях напълно сериозен, когато й казах, че трябва да се моли. Трябва да ми каже какво иска. Трябва да ми каже какви са чувствата й, нуждите, желанията. Искам да науча какво я прави щастлива. Навеждам се, сякаш искам да я целуна, заблуждавам я и шепна в ухото й:
— Да те целуна ли искаш, Анастейжа?
Тя поема шумно въздух.
— Да.
— Къде?
— Навсякъде.
— Ще се наложи да си малко по-конкретна. Предупредих те, че няма да те докосна, докато не ме помолиш и не ми кажеш какво да правя.
— Моля те — шепне тя.
О, не, милинка, няма да те улесня.
— За какво ме молиш?
— Да ме докоснеш.
— Къде, бебчо?
Тя посяга към мен.
Не.
Тъмнината се взривява в мен и ме сграбчва за гърлото с нокти. Инстинктивно отстъпвам назад, сърцето ми блъска, а страхът нахлува в тялото ми.
Не ме докосвай. Не ме докосвай.
Мамка му.
— Не, не — прошепвам.
Затова си имам правила.
— Какво има? — Тя е объркана.
„Не… ела!“
— Не. — Клатя глава. Тя го знае. Вчера й го казах. Трябва да я накарам да разбере, че не може да ме докосва.
— Изобщо ли? — Тя пристъпва към мен и аз не знам какво възнамерява. Тъмнината ме пробожда, затова правя още една крачка назад и протягам ръце, за да я задържа настрани.
Умолявам я с усмивка.
— Виж, Ана… — Само че не мога да открия правилните думи.
Моля те. Не ме докосвай. Не мога да се справя.
По дяволите, толкова е дразнещо.
— Понякога нямаш нищо против — отбелязва тя. — Дали да не взема маркер и да обозначим забранените зони?
Я, че това е подход, над който не съм се замислял досега.
— Добра идея. Къде ти е спалнята? — Трябва да я откъсна от тази тема.
Тя кима наляво.
— Взимаш ли си хапчетата?
Тя посърва.
— Не.
Какво!?
След цялата разправия да започне да пие тъпите противозачатъчни! Не мога да повярвам, че е спряла да ги пие.
— Ясно.
Това е катастрофа. Какво, по дяволите, да я правя? По дяволите. Трябват ми презервативи. — Хайде да идем да хапнем нещо — предлагам и си мисля, че като излезем, ще попълня запасите си.
— Нали щяхме да си лягаме? Искам да си легна с теб!
— Знам, бебчо.
Само че при нас винаги е една стъпка напред и две назад.
Тази вечер няма да мине както я планирах. Може би съм се надявал на прекалено много. Как може тя да бъде с напълно прецакан кретен, който не понася да го докосват? А как бих могъл аз да бъда с момиче, което забравя да си пие скапаното хапче? Ненавиждам презервативи.
Господи. Може би просто сме несъвместими.
Стига с тези негативни мисли, Грей. Достатъчно!
Тя ми се струва унила и част от мен неочаквано, колкото и нелепо да е, се радва, че стана така. Добре поне, че ме желае. Стискам я за китките, стягам ръцете й отзад и я привличам до себе си. Слабото й тяло се притиска до моето и се чувствам разкошно. Само че тя е слаба. Прекалено слаба.
— Трябва да ядеш, аз също. — Освен това напълно ме отблъсна, като се опита да ме докоснеш. Трябва да си върна самообладанието, любов моя. — А и… очакването е ключът към съблазняването, а в момента много си падам по забавеното задоволяване. — Особено след като нямаме противозачатъчни.
Тя ме поглежда малко скептично.
Да, знам, Току-що си го измислих.
— Вече съм съблазнена и си искам задоволяването сега. Моля те — хленчи тя.
Тя е истинска Ева: олицетворение на изкушението. Притискам я по-силно и определено усещам, че е отслабнала. Това ме разсейва, защото знам, че вината е моя.
— Храни се. Много си слаба. — Целувам я по челото и я пускам, питам се къде можем да отидем на вечеря.
— Още съм ти сърдита, че си купил СИП, а сега съм ти сърдита и защото ме караш да чакам. — Тя се цупи.
— Ти си една сърдита женичка, така ли? — заявявам, макар да знам, че тя няма да разбере комплимента. — Ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш добре.
— Знам след какво ще се почувствам по-добре.
— Анастейжа Стийл, смаян съм. — Преструвам се на възмутен и притискам длан към сърцето си.
— Стига си ме дразнил. Не играеш честно. — Неочаквано стойката й се променя.
— Мога да сготвя нещо — предлага тя, — само че ще трябва да идем на пазар.