По-слаба.
Пронизва ме чувство за вина.
Господи.
И тя е страдала.
Загрижеността към вида й се превръща в гняв.
Не. В ярост.
Тя не се е хранила. Свалила е, колко, два или три килограма през последните няколко дни. Поглежда някакъв тип зад нея и той й се усмихва широко. Гаднярът е красавец, самодоволен тип. Изрод. Небрежният им разговор единствено подпалва яростта ми. Той я наблюдава с нескрита мъжка преценка, докато тя върви към автомобила, и гневът ми кипва с всяка нейна крачка.
Тейлър отваря вратата и й подава ръка, помага й да се качи. И ето че тя се озовава до мен.
— Кога си яла за последно? — срязвам я аз и се старая да запазя самообладание. Сините й очи не се откъсват от мен, разсъбличат ме, оставят ме гол, както и първия път, когато я срещнах.
— Здравей, Крисчън. И аз се радвам да те видя — отвръща тя.
Какво, по дяволите, си въобразява?
— Не желая да чувам острия ти език. Отговори ми.
Тя забожда поглед в отпуснатите в скута си ръце, така че нямам представа какво мисли, след това изтърсва някакво тъпо обяснение, че била яла кисело мляко и банан.
Това не е ядене.
Старая се, наистина се старая да овладея избухването си.
— Кога за последен път си яла истинска храна? — питам остро, но тя не ми обръща внимание, защото гледа през прозореца. Тейлър се влива в трафика и Ана маха на тъпака, който е излязъл след нея от сградата.
— Кой е този?
— Шефът ми.
Това значи бил Джак Хайд. Спомням си данните за служителите, които прегледах тази сутрин: от Детройт, стипендия в „Принстън“, проправил си път към висините в издателска фирма в Ню Йорк, но се местел на всеки няколко години, работил къде ли не, в цялата страна. Никога не задържа асистент — не издържат повече от три месеца. Той е от хората, които ще държа под око, освен това ще накарам съветника си по сигурността, Уелч, да открие повече.
Съсредоточи се върху наболелия проблем, Грей.
— Та питах кога за последен път си яла нормална храна.
— Крисчън, това изобщо не ти влиза в работата — прошепва тя.
— Влиза ми в работата всичко, което правиш. Отговори ми. — Не ме отсвирвай, Анастейжа. Моля те.
Значи просто иска да я закарам.
Тя въздиша от безсилие и извърта очи нагоре, за да ме вбеси. И аз забелязвам нежната усмивка в ъгълчето на устата й. Тя се опитва да не прихне. След всички страдания това е толкова приятно, че разбива гнева ми. Точно така, Ана. Откривам, че правя като нея, и се старая да скрия усмивката си.
— Е? — настоявам с по-мек глас.
— Паста alla vongole[1], миналия петък — отвръща тя тихо.
Мили боже, не е яла от последния път, когато бяхме заедно! Имам желание да я прехвърля на коляното си веднага, тук, на задната седалка на джипа, но знам, че не мога никога повече да я докосна по този начин.
Какво да правя с нея?
Тя свежда поглед, оглежда ръцете си, лицето й е по-бледо и тъжно отпреди. И аз не мога да й се наситя, опитвам се да измисля какво да правя. Нежелано чувство избуява в гърдите ми, заплашва да ме погълне, но аз го отблъсквам. Докато я оглеждам, става болезнено ясно, че най-големият ми страх е напълно без основание. Знам, че не се е напила и не е срещнала някого. Като я виждам как изглежда в момента, знам, че е била сама, сгушена в леглото, изплаквала си е очите. Тази мисъл ме успокоява и същевременно ме смущава. Аз съм виновен за нещастието й.
Аз.
Аз съм чудовището. Аз й причиних това. Как ще успея да си я върна?
— Ясно. — Думите са ненужни. Задачата ми неочаквано се превръща в огромно предизвикателство. Тя никога няма да поиска да се върна.
Стегни се, Грей.
Потискам страха си и започвам с молба.
— Отслабнала си с поне два килограма и половина, може би дори повече. Моля те, Анастейжа, храни се. — Безпомощен съм. Какво друго да кажа?
Тя продължава да седи потънала в собствените си мисли, гледа право напред и така ми дава възможност да огледам профила й. Прилича на елф и е точно толкова красива, колкото я помня. Иска ми се да протегна ръка и да я погаля по бузата. Да усетя колко е мека кожата й… да се уверя, че е истинска. Обръщам се към нея, копнея да я докосна.
— Как си? — питам, защото искам да чуя гласа й
— Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа.
По дяволите. Оказвам се прав. Тя е страдала и вината е изцяло моя. Само че думите й ми дават известна надежда. Може да съм й липсвал. Може би ли? Окуражен се захващам за тази мисъл.
— И аз съм така. Липсваш ми. — Посягам към ръката й, защото не мога да издържа и минута, без да я докосна. Ръката й ми се струва малка и леденостудена, когато потъва в топлата ми длан.